Превръщат ли се българските жени в тъмни балкански субекти

Преди няколко години сп. "Всичко за жената" поддържаше рубриката "Тихите въпроси". В нея редактори от изданието даваха своята гледна точка по въпроси, за които много-много не се говори на всеослушание. Да си припомним някои от техните мнения.

Силвия Петрова: Ставам мачо, когато съм безпомощна

Чудесно знам какви качества включва женствеността – нежност, грижовност, чувствителност, щипка капризност, лъчезарна (с леки оттенъци на глуповатост) усмивка. И да, случва се да ги проявявам от време на време. Обаче когато се срещна с истински тъмен балкански субект – а у нас те са огромен брой, независимо от сферата на дейност и възпитанието си – желанието и умението ми да съм красива, блага и фина изчезват яко дим. Когато усетя у човека отсреща крещящо желание за надмощие на всяка цена, безпардонност и прочие „тъмни” качества, без да искам попивам от тях. Когато на усмивката ти отговарят с озъбване, веднага ти идва да я модифицираш в ухапване: злобничко, отровно, нахално и властно, но по женски.

Ще кажете: инстинкт за самосъхранение. Не, по скоро прихващане на вирус. Ако срещу теб не седи кавалер, да се държиш като дама изглежда меко казано слабоумно. Звучи клиширано, обаче ми се струва, че точно тук е типичният български „лайфстайл” – жените са свикнали да са супер, да влитат от една роля в друга със скоростта на светлината, да са ту силни, ту слаби – просто според ситуацията. А когато им писне да са силни и изпаднат в безпомощност, се отбраняват, като... се правят на още по-силни. И стават груби, недодялани, жадни да доминират и мачкат. Мачкат ли казах? Може би идва от мачо? Е, още една типична българска поговорка: с какъвто се събереш, такъв ставаш.

Христина Стоянова: Притъмнява ми, когато се сблъсквам с глупост и безочие

От време на време изпадам в лека заблуда за себе си. Вярвам искрено, че съм прекалено спокойна, та да дръзне нещо да ме изкара извън релси. Да, ама и аз си намирам моите майстори. Човешката глупост и безочие са най-наглите врагове на емоционалната ми стабилност. Причернява ми от напористи егоисти със съмнителен коефициент на интелигентност. Понякога до такава степен, че изпадам в крайна грубост, пожелавайки на такива индивиди да си причинят сексуален дискомфорт в неособено подходящи анатомични зони. Такъв моментален бяс ме обхваща, че поне за половин час искам да се превърна в сърбин каруцар и да псувам до захлас, па барем изхвърля от себе си дебелокожието на отсрещния. Да махна нежната броня и да наказвам безкомпромисно елементарния тарикатлък, който дръзва да мисли, че съм лесна за прецакване будала. После обаче аз трябва да се справям с угризението, че съм махнала женската си ефирност и съм се принизила до неадерталската саморазправа с изначални средства. Добре, че я има поговорката „Каквото почукало, такова се обадило”, та да оправдавам неособено успешно пристъпите си на тъмна балканщина.

Мила Иванова: По-добре тъмен балкански субект отколкото светла софийска кифла

Да, неведнъж съм опипвала горната си устна, за да видя дали не са ми поникнали мустаци. Гъсти и черни като дълбока нощ нейде в Балкана. Като тръгна да опипвам с подобни съмнения и празните засега пространства из потурите, ще си взема тежко довиждане с обичната своя женственост. Лошото е, че каквото и да напиша сега, ще прозвучи като вменяване на вина. Към мъжете, към феминистките, към самата себе си. А кому е притрябвал обвиняем, щом жертвата ще продължи да страда и след присъдата. Ще продължа да живея сред мъже с фини, трошливи характери и с дремеща в зародиша си решителност. Ще продължа да живея в свят, прецакан от неясните битки на феминизирани лунатички, свят фрашкан с амбициозни кучки, ампутиращи за добро утро мъжеството на мъжете ни. Ще продължа да си нося сама тежките торби, тежките отговорности, че и тежкото самочувствие, произлизащо от тях, че мога да се оправя с всичко сама. Не ги обичам. Мечтая някой да ми ги отнеме. Да ми заповяда да оставя бормашината и да вляза в кухнята да си правя нежни сладки от целувчено тесто. Да ми се скара, че мъкна тежести и съм прецакала кръста си, че не викам за помощ, че съм горда и смешна. Ще си остана с мечтите. Някогашните тъмни балкански субекти днес седят с аристократично преметнати колене, сърбат зелен чай на кокетни отрязъци от време и приемат моята възмъжаваща женственост за нормална (и угодна). Но и те са жертви в този съдебен процес.
При другите, дето още го раздават тъмни балкански субекти между баналните си коли, баналните си заведения, мъглявия си „частен бизнес” и смрадливия си фитнес, попадат престорено бухналите кифли.

Не, благодаря, предпочитам да ударя една ракия, докато оправям крана в кухнята, отколкото да ме удрят по задника, докато моля за нови цици. Защото, като си оправя кранчето, ще побързам да си опека и сладките.