Доскоро не можех да се отърся от една и съща натрапчива мисъл, свързана със здравето и живота ми. В началото я избутвах някъде в кьошетата на съзнатeлното си подсъзнание, но по едно време стана нетърпимо. Мозъкът ми се опитваше да ме свре в малка и страхлива килийка, ама му показах среден пръст. Дадох си сметка, че операционната система на нашия организъм понякога ни ограбва с всичките трикове, които ни прилага.
Умовете ни са толкова сложни, че често влизат в ролите на най-големите ни врагове, когато се отнася за собственото ни добруване. Мозъците ни, които си мислим, че познаваме, може така хубаво да ни хързулнат, че в даден момент чистосърдечно да решим, че и най-грешното решение в историята на човечеството, всъщност е чудесно за нас. Като нищо могат да ни подшушнат, че сме безобразно влюбени в много женения ни приятел от детинство, а после ходи обяснявай, че нямаш сестра и не знаеш как се играе на „Не се сърди, човече”.
Много често сивите ни клетки ни лъжат, че може би щяхме да бъдем по-щастливи, ако работата не беше измислена изобщо. Щяхме да си висим по цял ден на плажа, да харчим пари по моловете, да пием засукани коктейли по баровете и нямаше да страдаме от депресия и скука на работното място. Добре, ама по ДНК човеците сме усърден и творчески вид. Имаме нужда да се предизвикваме, да постигаме нещо, за да бъдем щастливи. Защото безцелното хайманосване не води до доволство.
Благодарение на услужливо измамния ни мозък, често решаваме, че за някаква наша несгода са ни виновни половинката, родителите, приятелите. Нищо не е в състояние да ни спре да хвърляме обидни думички по останалите като храна в училищен стол. Истината е, че в повечето случаи ние сме тези, които трябва да покажат извинително разкаяние.
Мозъкът ни се опитва да ни прецаква, пращайки ни грешни импулси от рода на: „Ще съм щастлив, ако работя в международна компания, ако живея в мезонет или карам последен модел спортна кола.” Няма нищо лошо в това да искаме по-добри неща за себе си, но това не означава задължителното щастие, към което всички се стремим.
Запушете му устата и когато ви натяква, че не можете това или онова. Ако сте прекъснали следването си преди 20 години, а имате желание да промените това, не си пускайте в главата, че сте твърде стар за студентски живот. Мозъкът ви само това чака, за да потрие доволно ръце. Защото както е казал Хенри Форд: „Каквото и да мислете, че можете или не можете, обикновено сте прави.”
Пагубно е да се заслушаме в мозъка, който клокочи непрекъснато в ушите ни, че не искаме нищо повече от живота, защото си го харесваме точно такъв, какъвто е в момента. Това е сигурен път към провала. Дори и клише, животът е непрекъснато променящо се пътешествие. Не се опълчвайте на промяната, защото така ви го говори мозъкът, защото е тоталният автосаботаж.
Не слушайте господинчото, диктуващ правилата от най-горната част на тялото ви, който ви повтаря: „След като досега не ми се е случило това, което искам, никога няма да го получа.” Ако беше вярно, то тогава полковник Сандърс – създателят на световноизвестна верига за бързо хранене, нямаше да съществува. Сандърс е на 65 години, когато прави известната си рецепта за приготвяне на пилета общодостъпна.
Никога не позволявайте на мозъка си да ви уговаря да се отказвате!
Вместо да губите безценно време в блянове за светло бъдеще, в страхове за здравето, за прекалено захаросани любовни очаквания, започнете да живеете и дръжте мозъка си изкъсо.
Коментари (0)
Вашият коментар