Как се консервира синьо лято

Синьото е свобода, лято, хоризонт, вода и небе или само небе, което се оглежда във водата. Синьото говори за сините камъчета, които се връзват против уроки на децата. За сините очи, в които се влюбват дори лошите момчета. За синия цвят на първото ми колело. За сините джинси, с които всяко момиче е танцувало на тъмно в стаята си. Същите сини джинси, които е разкопчавало някое много важно момче. За мусаката от син патладжан на мама. За лодката, боядисана в синьо, която е нечия, но ме чака всяко лято в Созопол. За да си говорим в сините нощи за морето и за нас двамата. За сините капаци на къщите, които съм виждала само на синия екран. За сините пелени на сина ми. За „Синьо лято”, за Санчо Панса, за Пипи, за „Синьо” на „Сленг”, за синята „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Да говорим за синьо е като да говорим за всичко и нищо. Да имаме тема, но и да сме напълно освободени от такава. Малко парадоксално. Като самата свобода. За да се чувстваш свободен, значи има от какво да се чувстваш и несвободен.

Лятото е към края си. Свободата да излезеш без сутиен и чадър – също. Може да има още много хубави дни, но това не ги прави летни, нали? Стават все по-малко сини. Както да си с някого не те прави щастлив, да имаш пари не те прави богат, да си написал книга не те прави писател, да бъдеш харесван не те прави хубав човек. Бърз е преходът между синьото и сивото. Така бързо тича в гръб лятото. Виждам го през прозореца как си отива. Дървото пред къщата наполовина е изсъхнало, ябълките му печално капят в градината - като участници в края на весело състезание, които отпадат един по един. Тези дни мухите са станали яростни. Не е вече онази жега, която изпотяваше дори тях. По-хладният въздух е смазал крилцата им, чак са станали тревожни. Задава се сезонът, в който изчезват. И те не знаят къде, няма върнали се оттам да разкажат.

Съседите варят компот от праскови. Даа, лятото е към края си. Безгрижието, с което го планувахме, отстъпва на грижите, които носят есента и зимата. Синьото небе постепенно ще стане сиво, въведоха и режим на водата. Трябва да си взема довиждане с нечия лодка, а дори не знам дали ще вляза в старите джинси.
......
Но всъщност кой каза, че само лятото трябва да е синьо?! Ами сините небета над ски пистите? Сините обувки, с които децата тръгват на училище? Сините играчки за елха и сините фойерверки на Нова година? И синята зона в София я разшириха! Ако смееш да мечтаеш качествено, можеш да посиниш целия свят. Да бъдеш Кристо и да опаковаш вселената в синьо, да я напълниш с летни мухи и причудливи морски диалози, да я деформираш като Пикасо и да я построиш отново като Гауди. Ако си свободен, можеш по всяко време да отпрашиш към местата, където на капаците на прозорците не пише СОТ и нямаш нужда от връзки. Защото можеш да ходиш бос. Въображението – това е синьото, на което посветихме броя.
Независимото от сезони и синоптици. Освободеното от материя и закон. Загубиш ли него, живееш в черно и бяло. В най-добрия случай в някакви 18 % сиво – идеалната среда, без никакви контрасти. Но пак трябва да имаш въображение да кръстиш книгата си с термин от фотографията.

Когато пътувам до хубаво място, опитвам да запазя в мен картините и гласовете на хората, да се запася с тях и да мога да бъда там и когато ме няма. Така от няколко години консервирам и лятото. По домашна рецепта. В буркана с лято слагам картичка от Стария Созопол, един рапан и няколко миди, разликата от банския, един осил, изваден от ухото на кучето, едно трънче, извадено от пръстчето на детето, китарата, няколко сушени сливи и шепа боровинки, остатъка от бронзов руж и връзките на хамака ми. Слагам буркана с лято до бурканите със зарзават и съм спокойна за идващите зимни дни. Дори да реша да си развържа връзките на ботушите през януари и да хукна боса към морето, в буркана с лято все ще се намери ябълкова ракия, която ако сгрея, ще мога да върна цвета на посинялите си устни.