Мили приятели и читатели на Mila.bg,
Пиша ви от Града на тепетата, за да ви разкажа историята на моето семейство. Омъжих се сравнително млада и през първите години на брака ни животът изглеждаше лесен и прост. Родих едно момиченце, а три години по-късно на бял свят се появи и синът ми. Той се роди с автоимунно заболяване и бяха необходими много грижи още от първия ден. Внезапно животът закоравя. Нямаше да се справя, ако до мен не беше съпругът ми Атанас. Прекарвахме много време в болницата и аз бях така улисана в грижите по малкото дете, че не забелязах как с мъжа ми сме се отдалечили. Един ден го заварих да плаче вкъщи. Тогава ми призна всичко. Беше влюбен в лекарката на сина ни. Тя също беше влюбена в него. Шокът беше огромен и не можех нито да кажа, нито да направя каквото и да е. Попитах го само дали иска да живее с тази жена. Той каза, че е объркан, но да, би искал да изживее живота си с нея, и в този момент моето решение не беше трудно за взимане. Аз обичах Атанас и точно затова трябваше да го пусна, без да го карам да се чувства виновен. В продължение на половин година обаче той не желаеше да ме послуша и не се изнесе от вкъщи. Обгрижването на детето ни продължи със същата интензивност и със същата любов. Беше ми много трудно да общувам с неговата лекарка, но в същото време виждах, че тя се грижи за детето ми като за свое, така че не можех и да й се сърдя за нищо. Двамата с Атанас бяха влюбени и това беше видно и за слепец. Когато попадахме заедно в една стая, имаше такава енергия между тях, че ми ставаше неудобно и обикновено излизах навън. Не мога да кажа, че бях тъжна. По-скоро бях удивена какво се е случило с живота ми, докато съм била вглъбена в грижи по детето.
След половин година проведохме много сериозен разговор. Той все още не искаше да се изнася от вкъщи. С много обич му обещах, че ще вижда децата ни винаги, когато пожелае, и че ще участва в тяхното възпитание и в техния живот точно толкова, колкото, ако живееше с нас. Събрах му багажа и му казах, че дължи не само на себе си, но и на децата си това да бъде щастлив и да следва сърцето си. В този момент бях по-силната от двама ни и съм горда, че го направих.
Две седмици, след като Атанас отиде да живее със своята любов, аз срещнах моята любов. Той е зъболекар в същата болница, в която работи любимата на вече бившия ми мъж. Нещата между нас се случиха толкова бързо, че не усетих как започнахме да живеем заедно.
Мирната раздяла със съпруга ми ни позволи да продължаваме да се грижим заедно и за двете ни деца. Той се ожени за докторката и двамата имат вече свое дете. С моя мъж още не сме се решили на такава крачка, но той обича моите деца като свои. Най-важното обаче в тази история е това, че двете семейства почти живеем заедно. Няма делник, няма празник - или сме у нас, или у тях. Помагаме си, подкрепяме се, съветваме се, обичаме се. Създадохме едно голямо семейство, в което децата ни живеят в хармония и любов.
Вярвам, че когато хората са човеци, когато на първо място е разбирането и още повече – любовта, няма невъзможно щастие. Желая ви го и на вас!
Благодарим на Н.В. за историята.
Коментари (0)
Вашият коментар