Какво е представлявала стъклената заблуда и кой средновековен владетел е страдал от нея?
Медицинските учебници от Средновековието и Ренесанса записват множество странни случаи на пациенти, които вярват, че са направени от вещества, различни от човешка плът, като керамика или масло.
Но може би най-известната – и най-странната от всички – била стъклената заблуда.
Една такава история е записана в регистрите на френския кралски лекар Андре дю Лоран (1558–1609) за „велик господар, който мислеше, че е стъкло". Във всяко друго отношение господарят бил доста рационален и се радвал на компанията на приятелите си, „но за да остане благосклонен към тях, те не се доближавали до него".
Други пациенти смятали, че имат стъклени задници и не могат да седнат, защото ще се счупят. Трети пък смятали, че гърдите им са прозрачни и околните могат да видят право в гръдния им кош.
Може би най-известният страдалец от тази мистериозна „болест" е Карл VI от Франция (1368–1422). Кралят не позволявал на никого да се доближи до него или да го докосне и носел специално подсилено облекло, за да не се напука крехкото му тяло.
Може да свържем илюзията за стъкло със страх от убийство или заразна болест. За средновековните и ренесансовите лекари заблудата за стъклото разкрива дълбокото съответствие между нашите вътрешни нагласи и света около нас.
На стъклената заблуда се гледало като на симптом на меланхолия, болестта на тялото и ума, произтичаща от излишъка от студен и сух хумор, черна жлъчка. Дю Лоран смята, че сухите качества на меланхолията се отпечатват във въображението на страдащия: гледането на крехка, чуплива чаша или друг предмет, направен от стъкло, може да накара някой не просто да се идентифицира с тях, но и да повярва, че сам се „остъклява".
Коментари (0)
Вашият коментар