Ако днес все още се наблюдава недоумение от увеличаващите се опити за разкрасяване на силния пол, то е отзвук от епохата на буржоазната сдържаност
Силата и величието винаги са били най-естествените проявления на мъжествеността. В цялата история на човечеството красотата рядко се е смятала за мъжка привилегия. Даже изключително рядко. Да не кажем, че преди времето, в което живеем, красивият мъж е бил невъзможно явление.
Тук някой веднага ще възкликне: Ами Древна Гърция? Става дума за много погрешна представа за отова време, наложила се като клише заради тези изваяни от мрамор и толкова чувствителни към детайла на мъжкото тяло статуи. Там е работата, че онези гърци почитали красотата като хармония на Космоса, а не лицата и формите на отделни красавци. Безбройните торсове на мускулести герои не били образец за красиво тяло, те имали друго послание: почитайте смелите!
Както и по-късно стиховете на Петрарка поетично обясняват - красотата никога не е мъжка, тя е винаги женска. От Античността през Средновековието до Ренесанса - всички винаги са правели строга разлика между женска красота и мъжко величие.
Мъжът трябвало да притежава характер, енергия, мощ, да внушава респект. Той можел да бъде опасен, но не и красив. И поезията, и действителността били немилостиви към красивите мъже. В литературата за тях се предвиждали следните съдби: те мутирали в чудовища (като Дориан Грей), умирали рано (като Адонис) или ставали престъпници. При Агата Кристи последното се случва толкова често, че появата на красив мъж логично се схваща като поява на престъпника.
Истинските мъже много рядко били красиви и мускулести, а по-скоро дебели и тромави, мършави и изкривени, покрити с белези, изтормозени, ампутирани, обезобразени - първите хирургични опити за разкрасяване били предприети не върху дами, а върху мъже с разядени от сифилис носове.
Всъщност никой не изисквал мъжете да са красиви, но и никой не им забранявал да се издокарват с всевъзможни аксесоари. Токчетата на обувките били измислени за мъже. Бароковият мъж бил по-скоро закръглен и се обличал разкошно – разбира се, ако можел да си го позволи.
През ХV век пиратите, които се отбивали в пристанищните градове на Америка, носели женски дрехи или фантастични униформи. Те се забавлявали в многобройните кръчми, отчасти като травестити, отчасти като плашило за мирните граждани, но винаги с извратено удоволствие. В сравнение с тях префърцуненият Джак Спароу от "Карибски пирати" изглежда като добродетелен монах.
Преди 200 години с контенето на мъжа било приключено: новото буржоазно време го задължило да бъде сив и скучен. Вместо разкошни екземпляри на преден план излезли работягите. Телата им се скрили под тъмни
костюми.
Докато през епохата на Просвещението жените получили привилегията (и задължението) да изтъкват красотата си, мъжете заприличали на погребални агенти. С претенцията си да стигне докрай в своята дискретна изисканост дори най-елегантният денди се вписва съвсем естествено в тази безцветна и тъжна традиция.
Ако днес все още се наблюдава недоумение от увеличаващите се опити за разкрасяване на мъжете, то трябва да се разглежда тъкмо като отзвук от епохата на буржоазната сдържаност. Някъде успяват да я преодолеят, но това не означава криза на представата за мъжкото тяло, а възвръщане на изгубена територия.
Мъжете вече имат правото да се грижат за себе си, да ползват луксозни продукти, да се обличат красиво, да отидат при пластичен хирург, да се татуират, да си боядисат косата, да се освободят от излишните тлъстини чрез липосукция, да станат масивни, инжектирайки си хормони на растежа, да ходят на всевъзможни фитнес и спа процедури, за да изглеждат стегнати и секси...
Този списък с все по-рядко пропускани възможности би могъл да се разшири неимоверно. А и днес не съществува един-единствен, задължителен за всички идеал за красота.
Да, Джордж Клуни често се появява в светските страници, но твърде малко мъже се опитват да му подражават. За разлика от жените, които често отиват при пластичните хирурзи с молба да ги направят като еди-коя си звезда: устни като на Анджелина Джоли, очи като на Дженифър Анистън. Мъжете обръщат внимание на изходния материал и остават по-близо до оригиналното си тяло.
През последните две десетилетия се създаде нов тип мъжественост, продукт на многообразието и ясно видим знак за следбуржоазната радост от собственото тяло. Тип, неизвестен досега в изкуството и рекламата.
Този "нов мъж" се изявява за първи път през 90-те години на ХХ век в реклама на парфюми.
Той е млад, изтегнал се е върху виолетово платно. Не действа, а лежи пасивен. После влиза в морето – мускулест, но в никакъв случай не супермен. Няма определена цел, а почива и мечтае. Този тип успешно гони от рекламата каубоите, авантюристите, плейбоите и спортистите. Той прави кариера като забележително красив, но и безхарактерен мъж с грижливо заличена индивидуалност. Поза до този момент запазена за жените – този мъж вече не символизира добродетел и енергия, а само наслада от рекламирания продукт.
В нашето време за първи път в историята на преден план излиза не само активният, а и наслаждаващият се и обещаващ наслада мъж. Модерен епикуреец! От него не се очакват велики дела. Той не крие опасност за околните. Мъжът, като част от хармонията на света. Ако се върнем към старата дилема, то в тази постановка ще открием повече красота, отколкото величие.
Коментари (0)
Вашият коментар