Дилемата на таралежа – страдате ли от нея?

Човешките взаимоотношения са толкова сложни. Някои хора се нуждаят от обич, но в същото време се страхуват от предателства и разочарования. Затова те избират да живеят сами. Те са като таралежи с гръб, целия в бодли, жадуват за топлина, но прогонват всеки, който може да я предложи.

Да обичаш, е прекрасно, но за мнозина е и преживяване, изпълнено със страх. Страх от изоставяне, предателство, чувство на уязвимост и отваряне към някого емоционално и по-късно провал. Естествено, връзките изискват поемане на рискове. Някои индивиди обаче ги виждат като носещи повече заплахи, отколкото ползи.

Тези личности с поведението и отношението си отблъскват всеки, който пожелае да се доближи до тях. Те нараняват с реакциите си и често са мрачни или доминирани от разяждаща срамежливост. Може да сме склонни да мислим, че те са доста антисоциални. Всъщност поведението им напомня на синдрома на хикикомори.

Има едно изображение, което обяснява изключително добре този профил на личността. На него се виждат два таралежа. Това е метафора, предложена от Артур Шопенхауер в работата му „Парерга и Паралипомена” (1851).

Дилемата на таралежа
Дилемата на таралежа, понякога наричана дилемата на бодливото свинче, е интересна притча за размисъл. Артур Шопенхауер я описва така:

„Един студен зимен ден няколко бодливи свинчета се скупчиха доста плътно, за да предпазят чрез взаимната си топлина от замръзване. Но скоро усетиха ефекта на бодлите си един върху друг, което ги накара отново да се раздалечат. Сега, когато нуждата от топлина отново ги събра, недостатъкът на бодлите се повтори, така че те бяха подхвърлени между две злини, докато не открият правилното разстояние, от което най-добре биха могли да се търпят един друг. Така нуждата от общество, което извира от празнотата и монотонността на живота на хората, ги тласка заедно; но техните многобройни неприятни и отблъскващи качества и непоносими недостатъци отново ги разделят. Средното разстояние, което най-накрая откриват и което им позволява да издържат да бъдат заедно, е учтивост и добри обноски”.

С тази дилема Шопенхауер очерта една не по-малко трънлива реалност. Човешкото същество се нуждае и от самота, и от любов едновременно. Когато се съберем, възникват най-неудобните характеристики и измерения, тези, които ни пречат да живеем заедно във връзки. Това означава, че се дистанцираме и в това разстояние се появяват студът и бездната на празнотата.

Между смъртоносната самота и връзките, които нараняват
Малките таралежчета трябва да се справят, от една страна, с опасните последици от суровата зима, а от друга, с болката от бодлите на другите, когато се опитват да живеят близо едно до друго. Хората често се сблъскват с дилемата на таралежа.
Самотата е смъртоносна, но понякога, живеейки с другите, ние също нараняваме. Какво може да направим? Някои хора избират първия вариант.

Според проучване, проведено от университета в Нюкасъл, избягващото разстройство на личността също показва страх от социално взаимодействие и отхвърляне. Всъщност Шопенхауер отива толкова далеч, че казва в един момент в „Парерга и Паралипомена”, че има хора, които имат много вътрешна топлина и че следователно предпочитат да стоят далеч от обществото, за да избегнат да създават или получават дискомфорт.

Това обаче не е вярно. Като човеци се нуждаем от интимност и социална връзка, за да оцелеем и да гарантираме адекватно психологическо благополучие. Изолацията ни разболява, самотата причинява преждевременна смърт. Трябва да установим оптимална близост.

Твърди се, че Зигмунд Фройд е държал фигура на бодливо прасе на бюрото си поради очарованието си от дилемата на таралежа на Шопенхауер.

Само когато се откажем от страховете си, може да обичаме себе си, без да се нараняваме или да наостряме бодлите си.

Бодливите същества се скупчват едно в друго
Някои трудни процеси могат да бъдат задействани, когато се опитваме да се доближим до другите. Всъщност понякога колкото повече се приближаваме, толкова повече караме другите да бягат. Това е така, защото уязвимостта или вечният страх да не бъдем наранени, означава, че отблъскваме тези, които обичаме най-много.

Освен това колкото по-страшни ставаме, толкова повече бариери и защити изграждаме. Бодлите ни се накокошинват и накрая се нараняваме взаимно. Правим го, за да се защитим, тъй като се страхуваме от самотата и не знаем как да позволим да бъдем обичани.
Въпреки че е изключително ефективна като притча и като упражнение за размисъл, дилемата на таралежа не е съвсем вярна.

В действителност таралежите не убождат, освен ако не се почувстват застрашени. Техните бодли са като гъсти косми, които щръкват само когато се чувстват ядосани или застрашени.

Ключът е в доверието, в установяването на оптимална дистанция между личната свобода и афективната интимност. Само когато изключим страховете си и разберем, че да обичаш без резерви, предполага доверие, ще постигнем щастие. Няма да ни е от полза да търсим близостта на другите, ако първо не успеем като таралежите да отпуснем бодлите си.