Кой български контраразузнавач уби Джеймс Бонд?

Андрей Гуляшки обаче изпълнява заканата си и написва книгата "Срещу 007". В нея наистина изправя един срещу друг британския таен топ агент 007 Джеймс Бонд и българският супер контраразузнавач Авакум Захов.
Бонд е по-голям от българския си колега Захов само с 6 години. "Казино "Роял" - първата си творба с Джеймс Бонд, писателят Йън Флеминг издава през 1953 г. Първият роман на Андрей Гуляшки, в който главен герой е Авакум Захов - "Случаят в Момчилово", излиза през 1959 г. Точно с 6 години и Флеминг е по-възрастен от Гуляшки.

За какво е битката между титаните Авакум и Бонд?
Съветският професор Константин Трофимов открива лазерен лъч, който има свойството да не се отразява от никаква огледална повръхност, да прониква през всякакви материи и абсолютно да парализира всякакъв вид електромагнитни вълни.

В НАТО се стряскат, че от него руснаците могат да направят страховито оръжие и вземат спешни мерки. 007 е привикан където трябва и му е наредено спешно да научи руски език. След това е изпратен в България под името Рене Лефевър, кореспондент на ливанската телеграфна агенция в Женева.
Крайната му цел е Варна, където проф. Трофимов пристига за участие в международен конгрес по квантова електроника. Българските власти охраняват зорко професора, в опазването му е включен дори и Авакум Захов.

Преди да замине за Варна, Авакум разрешава една забавна загадка във вилата на проф. Станилов, която обаче едва не завършва фатално за него. А читателят ще подразбере, че на този Станилов, който е определен за домакин на проф. Трофимов, май не му много чист идеологически косъмът
Във Варна Захов се настанява в специална вила, близо до вилата, в която е съветският професор, а 007 се подслонява в почивната станция на журналистите. Двамата не се познават. Докато е в станцията, Бонд се опитва да съблазни красива камериерка, но тя отблъсква мераците му.
Въпреки свирепата охрана, 007 успява да отмъкне Трофимов и хубавата му сътрудничка Наталия Николаевна. А проф. Станилов, станал вече непотребен, убива.
И в действие влиза умът, логиката и наблюдателността на Авакум Захов. Той успява да разшифрова една радиограма и да разбере в коя държава и в кой кораб 007 е натоварил "стоката" си. В последния момент успява да се качи на кораба, като преди това открадва самоличността на проф. Шеленберг, преподавател по квантова механика в Мюнхенския университет, но преследван от поляците, заради извършени опити с концлагеристи през време на Втората световна война.

На кораба Авакув Захов се качва с такава техника, че успява да засече радиограмите на 007, да го заблуди и да го направлява по свой курс. Елиминира един по един всички от екапажа, които са верни хора на английския агент. Накрая корабът стига до ледовете на Антарктида, а Авакум успява да изпрати съобщение до своите. Съветският самолет от полярната станция "Мирни" изпреварва натовския ледоразбивач "Франклин" и спасява проф. Трофимов, асистентката му Наталия и самия Авакум.
А какво става с 007?
"Там, където беше останал 007, в тъмницата лежаха стаени вечните ледове...", е последното изречение в повестта.

Гуляшки умира забравен в Страсбург

Ще бъде несправедливо обаче да запомним Андрей Гуляшки само с кримикнигите му с главен герой Авакум Захов. Писателят е един от най-продуктивните в родната литература и има издадени над 70 повести, романи, драми и др. Повече от 50 от тях са издадени на около 20 езика в над 25 страни.
Андрей Гуляшки е роден в кулското село Раковица, родът му произхожда от преселници казаци. Семейството се мести в София, когато бъдещият писател е едва 5-годишен. Андрей учи френско училище и икономически науки в СУ.
В литературата дебютира през 1931 г. с разказ в ученическия вестник "Струя". 20-годишен става член на комунистическата партия и активно сътрудничи в левия печат.

Първите му книги са романите "Дон Кихот от Селвеция" (1936) и "Смъртна присъда" (1940), както и дзрамите "Блатото" (1937) и "Жени" (1938). През 1950 г. за "Блатото" Андрей Гуляшки получава първата си Димитровска награда.

В края на 40-те години на миналия като очеркист във в. "Работническо дело" Гуляшки е пратен в Добруджанския край, за да опише раждането на новия строй в житницата на страната. Видяното и преживяното там той описва в трилогията си от романи "МТ Станция" (1950), "Село Ведрово" (1952) и "Златното руно" (1958), който се смята за връх в соцлитературата. По-късно писателят ги обединява в един голям роман и през 1959 г. той излиза под заглавието "Ведрово. Хроника на едно село". За него и преди това за "МТ Станция" писателят също става лауреат на Димитровска награда.
Литературната критика оценява Исай Димов, главния герой от "Златното руно" като първия антикултовски герой. В свое интервю от 1981 г. Андрей Гуляшки признава, че истинската хронология на неговия творчески живот започва именно от "Златното руно".
След 9 септември 1944 г. Гуляшки е секретар на СБП (1956-1962), главен редактор на сп. "Пламък" (1956-1966), директор на Народния театър (1967-1970), главен редактор на сп. "Съвременник" (1972-1973), зам.-шеф на СБП (1972-1989).

Писателят пробва перото си и в историческата тема. През 1967 г. излиза книгата му "Повест за кавалера Химериус за живота му в Плиска и при славините", а през 1970-1972 г. и романът "Златният век". Той беше филмиран за БНТ от режисьора Любен Морчев и с Мариус Донкин в ролята на цар Сиемон. След излъчването сериалът бе тотално съсечен от критиката, получи негативна оценка и от най-високо партийно и държавно равнище.

През 1988 г., на третата година след "перестройката" на Горбачов в Москва, Андрей Гуляшки издава романа си "Виелица". В него писателят е по своему актуален - поставя въпроса за "съотношението между човека, идеала и властта".
Според сина на писателя Любомир Гуляшки, също вече покойник, последният ръкопис на баща му - "Дневникът на една млада жена", е умишлено затрит в издателство "Народна младеж" през 1990 г. Романът бил биографично продължение на предишната книга - "На чаша коняк" (1989), и описвал живота на съпругата му Емилия, която като ятачка на партизаните била лично разпитвана от Никола Гешев. Тя е дъщеря на Коста Петров - червения кмет на Дупнишката комуна, просъществувала 842 дни - от 3 октомври 1920 до 11 февруари 1923 г.

Точно със смъртта на съпругата през 1991 г. обаче умира и музата на Гуляшки. Той преживява много тежко кончината й, се чувства сам и изоставен и изпада в дълбока депресия в жилището си на ул. "Бирюзов". Когато дъщеря му Светла си идва от Страсбург го намира почти обездвижен и без желбание да говори. През 1993 г. тя го взима при себе си, той вече е на 81 години, с 4 инфаркта. Има виза за дълъг престой, но е без социална осигуровка.

През 1995 г. семейството на Светла получава френско поданство, но през юли същата година Андрей Гуляшки умира. В. "Монд" излиза с обширна статия за писателя, във Франция той е превеждан 8 пъти.
Погребан е в западното гробище на Страсбург, помогат и от местната писателска гилдия. "Казаха ми, че Франция е страна, чиято земя винаги е приемала тленните останки на художници, писатели и интелектуалци от цял свят", казва Светла Гуляшка-Балканска. И до днес на гроба на писателя няма дори една плоча на български език.