Съдбата на откраднатите деца от нацистите

79 години след края на Втората световна война все още има нейни жертви, които не намират покой. Това са децата, отвличани от други държави и давани на бездетни германски семейства като част от злокобната програма „Лебенсборн".

Това е и една от най-зловещите идеи на националсоциалистите. Чрез отвличане и възпитание или нарочно зачеване да създадат нова арийска раса, бъдеща армия от руси и синеоки войници на националсоциализма и Третия райх.
Идеята е на шефа на SS Хайнрих Химлер и той е буквално обсебен от нея. На 12 декември 1935 година той основава в Берлин организацията „Лебенсборн" с цел, както се казва в указа за създаването й: „да приютява и отглежда расово и наследствено биологично пълноценни бременни жени, при които след щателна проверка на тях, на бащата и на семействата им може да се приеме, че ще се родят пълноценни хора, като за тези деца и майки ще се поеме грижа от държавата".

Не само
бременни арийски майки
обаче биват „национализирани", това се случва и с арийски изглеждащи деца от окупираните от германската армия територии. Само в Полша отвлечени от родните им семейства са около 200 000 деца. Те са пратени в Германия и насилствено германизирани. По 100 000 кърмачета и малки деца годишно е трябвало да бъдат отвличани от окупираните от Германия територии. С това Химлер смята, че ще „спаси северната раса".

В приютите на „Лебенсборн" са били подготвяни за живот сред „арийци", а след 1945 година част от тях биват върнати обратно в родината им при семейства или оцелели роднини. Но не всяко дете успява да намери отново родния си дом – нацистите ревниво крият произхода им и унищожават цялата документация, свързана с раждането им и истинските им родители. Днес все още живите деца на „Лебенсборн" продължават да се опитват да сглобят цялата истина за живота си, а малцина познават драмата им.

Едно от децата на „Лебенсборн" е Барбара Пачоркевич. Тя е била отнета от семейството й в окупирания Лодз през 1942 година. Германската служба за младежта я привиква под предлог, че трябва да бъде заведена на медицински преглед, а впоследствие я настанява в един от приютите на „Лебенсборн" в окупирана Полша. По-късно четиригодишното момиченце попада в приемно семейство в град Лемго, Германия. Барбара Пачоркевич е прекръстена на Бербел Росман. Германските власти са прикривали идентичността на отвлечените деца дори и от приемните им семейства. През 1948 година десетгодишната Бербел е върната обратно в Полша. Тя трудно свиква с новата обстановка. Дори не владее достатъчно добре полски.

„Отидох при чичо ми в Гданск. Първото нещо, което той искаше да ми покаже, беше бившият концлагер „Щутхоф" и следите от германските престъпления. А пък аз се чувствах германка и не можех да разбера ставащото около мен", разказва тя. Истинската травма започва по-късно – след като отново посещава германската си майка, започва да се чувства още по-разкъсана между две различни идентичности. „Болката е дълбоко в мен. Много често се чувствам самотна и непълноценна", споделя тя. Барбара-Бербел преживява различни травми – включително от следвоенното време, когато полските деца я обиждат и бият, наричайки я „момичето на Хитлер".

Барбара поне може да открие произхода си и знае кои са истинските й родители. Дори и това не успява да открие за себе си Херман Людекинг. Той е бил отвлечен от детски дом в Лодз. Предполага, че истинското му име е Роман Рошатовски. Поне след години издирване намира документи за момче, родено на неговата дата, преминало през същите детски домове и дадено в същата година за осиновяване на германско семейство. Роман вероятно получава името Херман в приюта на „Лебенсборн" в Лайпциг.

„Един ден ме извикаха с още едно момченце при директорката. Там имаше добре облечена дама. Тя ни огледа изпитателно, помисли малко и избра мен. Тръгнахме си от дома само с един неин подпис,
никой повече не ме потърси", спомня си Херман. Това е и един от първите му по-ясни спомени, макар тогава да е вече на 6. Но това не е странно.

В приютите на „Лебенсборн" на децата е забранено да говорят на родния си език, да си спомнят за миналото си, да говорят за него или да искат да се върнат към него. При всяко провинение наказанията са толкова свирепи, че децата наистина бързо забравят откъде идват, само и само да оцелеят. За всяка дума на полски те биват удряни, бити с колан, оставяни без храна с дни.

Едно добро германско момче, казва Хитлер, трябва да е твърдо като стоманата на Круп и жилаво като подметка. Затова и децата са възпитавани като спартанци. Повечето обаче са недохранени и болни. Самият Херман е толкова слаб, че се разболява от туберкулоза.
Херман е осиновен от Мария Людекинг, съпруга на високопоставен есесовец. Тя самата е активистка в Националсоциалистическата партия.

„Почти не виждах новия си баща. А новата ми майка се грижеше за това да съм нахранен, облечен и здрав. Веднъж се разболях и тя се притесни за мен, тогава показа и колко е привързана", разказва осиновеният поляк. В новия си дом Херман за първи път вижда и коледна елха. В домовете на „Лебенсборн" се почитат старогерманските обичаи и Коледа е забранена. Нарича осиновителите си с малките им имена, никога не произнася „мамо" или „татко". Те му забраняват да говори за това, че е осиновен. Спомня си все още ясно дома в Лайпциг, но предишните спирки в живота му са замъглени. Никога не е бил на психолог. След края на войната американските войници го взимат от семейството и се опитват да открият истинските му родители.

Документацията по неговия случай обаче е унищожена, има само едно свидетелство за раждане, което не е и 100-процентово сигурно, че е истинско. Мария Людекинг прекарва дни пред щаба на американците, молейки ги на колене да й върнат детето. В крайна сметка, тъй като не е открит никакъв адрес, американците оставят Херман под попечителството на осиновителите си. През 1952 година те го осиновяват.

Херман
не спира да ги пита кои са родителите му, откъде идва, какво знаят за него.
Те никога не проговарят. В крайна сметка домът в Лайпциг е показал досието му на Мария. През 1982 година осиновителят му умира. Херман влиза в кабинета му, до който до този момент не е имал достъп. Там намира папка с името си и в нея документи. Взема я. Когато открива това, Мария Людекинг прекъсва всякакъв контакт с него и той никога не успява да я склони да му разкаже какво знае. Години наред Херман няма време, а вероятно и сили, за да започне издирването на собствения си живот. Прави го едва когато излиза в пенсия. В документите от онази папка намира кръщелното си. Така разбира, че е поляк. Но сред документите има още две бележки. На едната пише Романт Роцантовски. На другата Роман Розантоски. На трета бележка е записана различна рождена дата. Това го отчайва. Кой е той? Роман, Херман, поляк, германец? Обръща се към Червения кръст. Но и те не намират нищо за него. Започва да издирва сам евентуални следи. Минава през всички градове, в които вероятно е бил в сиропиталище – Лодз, Брукау Калиц, Бад Полцин, Корен-Залис край Лайпциг. Рови из останки от архиви. Обръща се към държавата за евентуално финансиране на това издирване – най-малкото, което смята, че му се полага. Свързва се и с други деца на „Лебенсборн", които споделят неговата съдба. Цял живот не знаят кои са. Подписват петиция и настояват Бундестагът да се извини за това, което им е причинил, и да изплати обезщетение.

Парламентът обаче стига до заключението, че „ги е сполетяла
тъжна съдба, но нямат повод за парични претенции."
Той така и не познава истинските си корени. Херман Людекинг се ангажира в сдружението „Откраднатите деца – забравените жертви" и се бори за обезщетения на жертвите. Досега без резултат.
Доротее Шмиц-Кьостер, която е автор на много документални книги за нацисткото минало и от 20 години изследва сдружението „Лебенсборн", е възмутена от липсата на желание да се овъзмездят страданията на жертвите. „Срамота е, че се издигнати толкова дебели стени, които не могат да бъдат съборени лесно", казва тя.

Историчката Йоана Лубецка от Института за национална памет в Краков казва, че откраднатите деца остават „забравени жертви", защото са относително малка група. Полските учени обаче говорят за 200 000 жертви. Тяхното мнение се споделя и от Роман Храбар, който е бил извънреден пълномощник на полското правителство от 1947 до 1950 година, отговарящ за връщането на откраднатите полски деца.