Обичам се, не се обичам - разстройство, което се ражда в детството

На всеки от нас се е случвало да се обърка, да забрави нещо по време на работата си върху даден проект или задача. Има една група хора обаче, на които това се случва постоянно. Умствен процес, отличаващ се с липса на връзка в мислите, спомените, чувствата, действията или чувството за идентичност на човека. Тези хора обикновено страдат от дисоциативно разстройство на личността (ДРЛ).

Лекари и учени от цял свят от години се опитват да разберат какви са причините за различните разстройства на личността. Изследвания показват, че вероятно те са следствие от стрес, идващ или от междуличностни взаимоотношения, или от заобикалящата ни среда. Обикновено хората, страдащи от такива проблеми, са били пренебрегвани в ранни детски години или е злоупотребявано с тях.

Поставянето на диагноза отнема време. Изчислено е, че хората с подобен проблем могат да прекарат до 7 години в системата за лечение, преди точно да се определи какво е заболяването. Те имат сходни симптоми на подобни нарушения на личността, депресия и тревожност, биполярност, суицидни мисли, разстройства на съня, паник атаки, фобии, халюцинации, хранителни разстройства.

Срещали ли сме такива хора и как да се отнасяме с тях?
Статистиката показва, че дисоциативно разстройство на личността имат от 0,1 до 1% от населението на света. Трябва да се има предвид обаче, че повече от 1/3 от хората казват, че понякога се чувстват сякаш се наблюдават във филм, а около 7% от населението вероятно има подобен, но недиагностициран проблем.
Има и известни личности, страдащи от това заболяване, като например бившата звезда на Националната футболна лига в САЩ – Хершел Уокър, който твърди, че се бори с дисоциативно разстройство на личността от години, а само през последните 8 се лекува. Самият той наскоро публикува книга за борбата си със заболяването и опита си за самоубийство. Той казва още, че някои от личностите, които са се проявявали в него, са му помагали да успее в своята кариера, но други са му навредили.
За това, както и за други смущения в менталното здраве най-важна е навременната консултация със специалист и стриктното изпълнение на заръките на лекуващия лекар.

За диагностицираните с ДРЛ голям проблем е разбирането от страна на другите. Въпреки че невинаги е толкова очевидно, тези хора имат няколко идентичности, които може да имат собствено име, лична история, глас, пол и други специфики. Според Брюс Фигеред, лекар в Центъра за лечение „Casa Palmera", понякога тези идентичности могат да поемат контрол над тялото и човекът да не помни какво се е случило.
Макар че това заболяване е атрактивно за медиите и киното и те предпочитат да го превръщат в изключително драматично изживяване, нещата не са чак толкова фаталистични. Средностатистическият човек с ДРЛ изглежда по-скоро леко объркан или дезориентиран, понякога нетърпелив или забравя често, но нито едно от тези състояния не е чуждо и на здравите хора, нали?

Всъщност нека се запознаем по-отблизо с едно момиче, страдащо от дисоциативно разстройство на лич­ността, и да видим как протича нейното еждневие.
Йоана Сековска е на 23. Студентка в университета в Лодз, Полша. Страхува се от стълби. Не излиза навън по тъмно. Много е приказлива и се усмихва често. Но...
Всичко започва, когато е на 20. „От много време знаех, че нещо не е наред. Настроенията ми се сменяха като от Еверест до Марианската падина. Смеех се или плачех, без да знам защо. После започнаха и халюцинациите. Виждаш, чуваш и усещаш неща, които не съществуват. Виждах черни фигури в ъгъла на окото си, а когато погледнех отново на същото място, просто ги нямаше. Разбирах, че тези неща не съществуват."

Когато посещава лекар за първи път, Йоана е диагностицирана с лека форма на депресия. Няколко месеца след това тя скача от балкона. „Всяка суицидна мисъл е опасна. Всяка. Знаеш, че ще направиш нещо опасно или глупаво, но въпреки това не можеш да се бориш. 7 етажа и оцелях. Знаех само, че не бива да опитвам отново."
След първия опит Йоана постъпва в болница, а след това отново се връща в университета, но за да изучава нещо, което вече знае, че не харесва. Решава да спре лекарствата, защото смята, че се чувства по-добре, но така се озовава отново в лечебното заведение.

„Най-лошото е липсата на разбиране.
Близките ти нямат представа с какво се бориш всеки ден.
Случвало се е да се самонаранявам по средата на пътя към близкия магазин, между колите или на трамвайната линия. Единствено най-близките ми се опитваха да ме спрат. За психически болен човек като мен борбата никога не спира и днес аз се боря заради тях. Когато колегите ми в университета разбраха, нищо не се промени. На тях просто не им пукаше. Хората не искат да разберат колко е трудно и понякога не можеш да им обясниш, че не си някакъв изрод, който се държи неадекватно през цялото време."

Йоана споделя, че родителите й и брат й са я подкрепяли през цялото време, чувствали са нейната болка и слабости като свои, но дори самите те понякога не са я разбирали. „Чувствам прекалено много и мисля прекалено много и знам как дори една дума би могла да ме накара да плача с дни. Спомням си, че веднъж не се чувствах добре и имах нужда да поговоря с някого, но когато споделих с майка си, тя ми каза да не бъда толкова чувствителна. Сякаш това е нещо, което зависи от мен. Брат ми най-много ме посещаваше в болницата, но се е случвало и той да ми казва, че си има свои проблеми и да не го занимавам с моите."

Един от хората, които я разбират най-добре, се оказва терапевтът й. Според нея едно от най-важните неща по пътя на лечението е да откриеш специалист, към когото изпитваш доверие и респект. „Той ми предписа правилните лекарства и се почувствах сякаш лекувам обикновена настинка. Разбира се, повечето медикаменти имат хиляди странични ефекти, но добрият лекар знае какво да прави. Въпросът е да намерите такъв, а за човек с ментален проблем е още по-трудно. Аз обръщах внимание на най-малките детайли – на най-малката усмивка, погледът, повдигането на веждите."

И така близо 3 години по-късно...
Йоана е почти оздравяла. Заедно със своя терапевт смятат съвсем скоро напълно да прекратят лечението. Тя вярва, че за всичко това най-много е спомогнал Джейк – нейният годеник. Запознават се преди около 2 години в сайт за запознанства, но както малцина очакват, това се оказва една успешна връзка. Джейк е от Варшава и пътува всяка възможна минута, за да се срещне с любимата си, а съвсем скоро предстои и да заживеят заедно.

„Вярвам, че само и единствено благодарение на него днес съм, където съм. Радвам се, че не се изплаши и не избяга. Всъщност в началото ме тестваше, за да види дали аз няма да се отдръпна. Преживя много заедно с мен и винаги, когато се чувствам зле, ме прегръща и изслушва. Чувствам се сигурна с него. Достатъчно ми е, че има на кого да споделям, без да ме съди." Йоана смело казва, че се чувства готова да има дете и няма търпение да се омъжи, а сватбата е планирана за идната година.

Тя все още няма представа кое е отключило това заболяване у нея. Като атеист не смята, че Бог я е предизвикал, за да стане по-силна. Смята, че това просто е лошо стечение на обстоятелствата.
Категорична е обаче, че хората в сходно на нейното състояние трябва да търсят помощ, и то добра, а
първата стъпка е да разберат и признаят за проблема.

Според нея друго важно нещо е да се обграждаш с хора, които биха те спрели във всяка глупава мисъл или дори опит за действие. „Трябва да знаете, че някои хора ще се правят, че нищо не се е случило. Че никога не сте скочили от балкона, че никога не сте се опитали да вземете твърде много хапчета. Тези хора все още ви обичат, но просто не знаят как да помогнат. Има и други, които ще искат да им обясните. Говорете, споделяйте, бъдете откровени. Трудно е да се обясни усещането за нищожност. Понякога боли така, сякаш са отрязали крака ти без анестезия, но когато споделяме, ни олеква поне малко. Заслужава си."

Според Йоана всеки човек, дори и ментално здрав, трябва поне веднъж в живота си да поговори с психиатър – за всеки случай, за превенция. Тя твърдо вярва, че позицията на обществото към ментално болните хора трябва да се промени, че не страхът трябва да е водещ в разговорите с тях, а разбирането и любопитството. Истината е, че тези хора понякога могат да бъдат много интересни.

През 2015 г. лекарите в Германия съобщават за извънредния случай на жена, която страда от дисоциативно разстройство на идентичността. Жената проявявала разнообразие от разединени личности, някои от които твърдели, че са слепи. Използвайки ЕЕГ, лекарите успяват да установят, че мозъчната активност, която обикновено се свързва със зрението, не е налице докато слепият алтер контролира женското тяло, въпреки че очите й са отворени.

Забележително е, че когато се променя контролът, нормалната мозъчна активност се връща. Това е изключително състояние, при което психиката поражда множество функционално отделени центрове на съзнание, всеки със свой личен вътрешен живот.

Всичко това говори, че подобно състояние би могло да реши критичен проблем в настоящото ни разбиране за естеството на реалността. Според метафизичния поглед на физиците, реалността основно се състои от физически неща извън ума и независими от него. Психическите състояния, на свой ред, трябва да бъдат обяснени с параметрите на физическите процеси в мозъка.

Физическите субекти като субатомните частици притежават конкретни свойства – маса, спин, инерция, заряд. Но нищо от тези свойства или от начина, по който частиците са подредени в мозъка, не ни помага да разберем как усещаме топлината на огъня, червения цвят на ябълката или горчивината от разоча­рованието.
Човешкото съзнание има още хиляди неразгадани тайни, а вероятно хората с дисоциативно разстройство на личността или подобни заболявания са ключ към много от тях.