Людмила Филипова пише романа “Войната на буквите” през 2014 г. А в момента по него върви едноименен сериал в ефира на БНТ. Екранизацията предизвика множество противоположни мнения в социалните мрежи. Режисьори са Зоран Петровски и Виктор Чучков. В главните роли влизат Теодора Духовникова, Захари Бахаров, Деян Донков, Валентин Танев и т.н.
- Г-жо Филипова, хареса ли ви сериалът по вашата книга “Войната на буквите”?
- Все още съм силно развълнувана, че мога да го гледам всяка неделя, да виждам героите и сцените, които са се родили и живели в ума ми, а сега оживяват на екрана. Помня деня, в който ми се обади продуцентът Габриел Георгиев, за да ми каже, че обмисля да откупи правата на романа за филмиране и би искал да му изпратя целия текст. Когато затворих, ми трябваше време да осъзная, че този разговор наистина се бе състоял. След написването на книгата и първоначалните добри оценки, които получи сред читателите, опитах да привлека вниманието на двама продуценти. Виждах, че книгата предизвиква интерес към историческото ни минало и сред млади, и сред възрастни. Започнаха да ми пишат и стотици читатели – че биха искали да видят екранизацията ѝ. Продуцентите, с които говорих, обаче бяха категорични, че филм по тази епична епоха е непосилно да се прави в България заради малките ни бюджети и липсата на опит. Но ето, че след години се появи продуцент, за когото трудното е предизвикателство, но не и стена.
В последните десетилетия в България няма традиция да се прави българско историческо кино и сериали и ние не само губим умения да го създаваме, но и да го гледаме. Целият екип прояви смелост и пълна всеотдайност, като се впусне в това начинание.
За първи път от 40 години насам се правят и декори
за подобен тип кино. Изборът на актьори е изключителен, локациите са добре избрани, костюмите и гримът, музиката, в сюжета са развити добри нови линии, сценаристите са се опитали да стигнат до кулминация, макар първи сезон да достига до средата на книгата. Успех е, че върна историческото кино на снимачните ни площадки, че накара всички в държавата да говорят за времето на цар Симеон и мнозина да се ровят в източниците за епохата. Български сериал по българска книга за българската азбука и история - колко народи могат да се похвалят, че могат да гледат такъв за своята история? 
- “Войната на буквите” тръгна със самочувствието, че е първият сериал в света, който пресъздава Източноевропейското Средновековие, а не Западното, което като визия познаваме добре заради всички приказки и филми, които сме чели и гледали. Какво обаче е Източноевропейското Средновековие, как изглежда?
- Докато Западна Европа тъне в най-тъмните векове на невежеството си, в преследване и унищожение на всеки порив за наука, забрана дори на медицината, смърт от епидемии, лов на вещици в лицето на можещите и знаещите и блянове за дракони, готически стил и католически дух, то в България е създадена една от най-силните империи за времето. Устроени били цели две азбуки за българския език, които ще придобият световна значимост в идните векове.
В Преслав е сътворен най-значимият университет в света
след онзи в град Фес и Магнаурската школа в Константинопол. Княз Баян (Боян) поставя началото на организираното богомилско учение, което по идеите си е било реално първото демократично движение в света. В манастирите ни пък православната вяра се е словяла на български, а дъщерята или племенница на цар Симеон (не е напълно изяснено) - Анна, която става княгиня Олга в Киевска Рус, носи и дава на русите всички тези постижения за времето си на българската култура, писмена и вяра. Хубаво е светът да чуе за тези наши дни и огромен принос в последвалото развитие на целия европейски континент, но и световна култура. Но е добре и ние самите да си припомним всичко това. Младите хора да видят как оживява от екраните, читателите да го зърнат в ума си, четейки книгата.
- Всъщност “Войната на буквите” е името и на романа ви, послужил за основа на сериала. В тази връзка откъде вие като автор черпите информация?
- За тази книга съм изчела много историческа литература. Посетих всички описани в книгата места, говорих с немалко историци, запознах се с българската литература от периода, така както и с легендите. Винаги правя задълбочено проучване, като представям известни, но и малко познати факти и хипотези. Така както аз след написването на книгата осъзнах колко малко зная за българските азбуки, така и читателите ще открият нова информация за това. Неслучайно византийският император в онази епоха е бил готов на всичко, за да спре налагането на българската азбука, на кирилицата – защото тя носи знание и възпира чуждоезичната асимилация.
- Защо написахте тази книга, какво ви провокира и вдъхнови? Каква всъщност е войната на буквите?
- Исках да разкажа по вълнуващ начин историята за създаването на азбуката ни, наричана тогава българица. Както и каква е ролята на глаголицата. Малцина днес си дават сметка какъв подвиг е било за онези времена да пишеш на своя език и азбука. Днес мнозина са склонни с лека ръка да захвърлят това невиждано за повечето народи съкровище, а там в 10 век хората са давали живота си, за да стане тя реалност. За да го разберем, трябва да знаем, че са били времена, в които великите сили за онова време са си стиснали ръцете, че официално признатите християнски езици са иврит, латински и гръцки и само на тях може да се слови и пише. Така наречената Триезична догма. Това е било времето, в което земите по-лесно са се покорявали, а народите асимилирали чрез наложен език и вяра вместо с оръжие. Това е било времето,
в което можеш да се простиш с живота си,
ако дръзнеш да пишеш на незаконен език. Но тогава Константин-Кирил Философ се противопоставя срещу латинското духовенство, което поддържало теорията за трите “свещени езика”. В своята беседа против триезичниците във Венеция той защитава свещеното право на всеки народ да слови на своя език. И това е било времето, в което светите братя Кирил и Методий са устроили глаголицата и кирилицата за българския език, който е и така нареченият църковнославянски – всъщност български. И най-сетне това е времето, в което начело с цар Борис, цар Симеон, княз Баян, цар Петър, Йоан Рилски, учениците на светите братя и богомилите – целият български народ се преборва и извоюва правото си да слови и пише на своя език и азбука. А после я споделя с руси, власи, украинци, румънци, сърби, македонци, хървати, босненци, молдовци, литовци, поляци, казахи, монголци и много други.
След извършеното от мен неколкогодишно историческо проучване самата аз бях впечатлена да науча, че тези букви не са взети от някъде токутака, а се базират на много по-стари, за които знаем, че са отразени в така наречената Азбука от Плиска, за която пише проф. д-р Васил Йончев. Или които могат да се видят в скриптории в манастирите в Равна, в Мурфатлар, край село Крепча и др., по които работи уважаваният проф. Казимир Попконстантинов.
После трябваше да реша през чия история и епоха да го разкажа. Можеше да бъдат избрани десетки от IX век до ден днешен.
Исках да се спра на възможно най-интересния, със силни образи и да предам по вдъхновяващ и епичен начин едно от най-значимите дела на българския народ – битката и победата му да пише на своя национален език и азбука. Във време, в което заради триезичната догма тогавашните велики сили са наказвали дори със смърт, ако нарушиш закона да пишеш на друг език. Това героично и паметно дело няма аналог в световната история. Азбуката ни има история, но съхранява и памет, която ни е направила народ и съхранила като такъв във вековете.
- Достоверен на кое – на романа ми? На ежедневието от онова време, което не познаваме в детайли, а даже и в по-едър мащаб? На наложените ни представи от филма “Златният век” или на холивудската представа, с която сме свикнали? Това, което за мен е важно, когато гледам подобен тип филми, е как са предадени темите и посланията, човешките истории, начин на заснемане, драматургията и мисля, че засега са постигнати повече от добре. Предадено е усещането за епоха, силни сюжетни линии и визуализация.
Относно онези, които очакват да видят в него буквалната история от учебниците, това няма да се случи. Затова има буквари, справочници, научни разработки. Самата история също далеч не е точна наука и никой не знае нито как точно е изглеждал, нито как е говорил който и да било исторически герой от Средновековието. Работата на книгите и филмите е да им придава живот, да им вдъхва сила и цвят, да будят интерес, който единствен би ги пренесъл през народната памет. Да представя образите като живи хора с техните страхове, радост, слабости, мощ, любов, копнежи, но и несъвършенства. Да обогатява фактите с художествени одежди. Още Аристотел казва в “Поетика”: “Не поетът трябва да казва какво се е случило, а какво би могло да се случи, тоест това, което е възможно според правдоподобността или необходимостта. Всъщност
историкът и поетът не се различават,
като казват нещата в стихове или проза, разликата е, че единият казва какво се е случило, а другият - какво може да се случи”.
- Романът ви е основа, но сценарият за филма е по-различен, като в него дори има доразработени два нови образа - съпругата на Симеон и брат ѝ кавхан Георги Сурсувул. Защо смятате, че българският зрител не е свикнал да гледа исторически адаптации?
- Мисля, че не сме свикнали да гледаме адаптации по българската история. По социалистическо време, когато са се правели такива екранизации, пред нас не е стоял въпросът харесва ли ни, или не - гледали сме каквото ни се предлага. Днес всички вече следим най-доброто от световното кино и очакваме същото и от нашето, но на него му трябва и време, за да се развива. За зрителя е изненада дори фактът, че въобще гледа исторически сериал на български за българска история вместо непрестанно бълваните американски, английски, турски, руски и т.н. Най-важното е, че вече имаме тази възможност и е поставено новото им начало. Иска се смелост да се впуснеш в този жанр. Но ето, че той даде възможност на много хора да мислят, говорят и четат по исторически теми, а това е вече голям успех. Струва ми се даже, че донякъде изненадата, че виждаме подобен български сериал, фактът, че не само жанрът е коренно различен от правеното досега, но и новият начин на заснемане и актьорската игра провокират зрителите да го коментират, да се вторачват, да хвалят или критикуват, да показват, че и те знаят – че знаят даже повече, което е похвално за аудиторията.
- В центъра на вашия роман до голяма степен е историята на Боян Магесник - брата на цар Петър. Дълги години неговата история се е разпространявала апокрифно, а писателят Николай Райнов е бил в рицарските подземия на Малта, за да търси информация за него и богомилите. Какво научихте вие за Боян (наричан също Баян), докато правехте проучванията си за книгата?
- Всичко, което съм научила за него, зрителят може да открие в книгата ми, но тук ще отбележа най-важното. Ще започна с уточнението си, че в романа си предпочетох да го наричам Баян. Не защото с това име е бил известен в западните извори, а за да го отлича и да му придам изключителност, с каквато той реално се е отличавал. Името ме вдъхнови най-вече, когато четях за т. нар. Черна България, която се е намирала в днешните земи на Украйна и където героят ми Баян получава най-важното си познание. Тя е била създадена от Батбаян – най-големия син на хан Кубрат, а по онова време името е означавало Батко Баян, или Големия Баян, където батко е по-скоро титла, а Баян името. Приех хипотезата, че коренът на името е Баян и иде именно от старобългарската традиция и рода Дуло.
Той е изключително интересна, противоречива и силна личност, за когото пишат хронисти и дипломати от цял свят. Някои са били толкова впечатлени от силата и уменията му, че
даже му придават фантастичен характер
Така например за него свидетелства кремонският епископ и историк Лиутпранд през 949 г., посланик на немския император Отон I в Цариград: “Той (Симеон) имал двама синове; единият се наричал Баян, а другият, който и до ден днешен още живее и здраво управлява българите, Петър. Баян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш. Бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.
Освен основател на богомилското учение той е бил и ревностен защитник на българските букви, както и на старите български традиции. Бил е обаче и третият българин, учил се в най-добрия университет тогава - Магнаурската школа. Преди него там са учили само цар Симеон и начетеният Константин-Кирил Философ. Там именно той среща любимата си принцеса Мария, останала в историята ни като царица Ирина. Когато избирах период за сцена на действието на романа ми, бе важно да открия и останала в историята силна любовна връзка и именно такава ми се стори онази между Баян и Мария (Ирина).
Докато четях в извори и легенди за двойствената природа, която му се предава, имена и описания, аз се вдъхнових да извая и измислен от мен негов брат близнак, който ще изненада зрителя и читателя с ролята, която му е отредена. А моята идея бе те да носят двете лица на историческата личност. Така, както образът на цар Симеон е бил разделен на непобедимия цар воин и на видния книжовник Черноризец Храбър.
- Говори се, че Петър Дънов също е възприел учението на Баян и богомилите. Така ли е?
- Доколкото ми е известно, той се е опитал да възроди и осъвремени учението. И той като тях, но в съвременен контекст е зовял за необходимостта от взаимодействие между религията и науката, потребността от модернизиране и научно осмисляне на религиозния мироглед и лечителството. Богомилите също са имали този подход във времена, в които католическата църква е преследвала хората, занимаващи се с наука и лечебни практики. Родила съм се и съм израснала на метри от градинката с гроба на Петър Дънов, а родителите ми често ме водеха там и ми разказваха за него.
- Още една легендарна фигура има от онова време - Йоан Рилски, за когото също има подозрения, че е другият брат на цар Петър. Защо историята ни е толкова обгърната с легенди?
- Легендите се раждат там, където липсват достатъчно исторически извори. Така е, Йоан се предполага, че е брат на Петър, и също е засегнат в романа ми. Той е и сред първите отдали се на отшелничеството. Много е вероятно и той да е бил сред първите богомили и даже да е достигнал тяхната най-висша степен “съвършен”, така, както и брат му Баян. По-късно патриарх Евтимий ще разказва в Пространното житие на св. Иван Рилски как цар Петър лично се е вдигал от Преслав до Рила планина, за да получи благословия и съвети от мъдрия отшелник.
- Една от най-красивите легенди всъщност е за цар Петър, от когото тръгва митът за добрия цар. Какъв е той във вашия роман?
- Опитала съм се да предам онова, което съм усетила за него от историческите извори. Бил е много по-сдържан от брат си Баян, отдаден повече на книгите, отколкото на битките, на молитвите, вместо на житейските блага. Но именно заради факта, че не е бил мъж на крайностите, в неговото управление
сме имали 40-годишен мир вместо завоевания
На Петър официално е призната титлата “цар”, равнозначна на “василевс”, заради предходните действия и подвизи на баща му, а Българската църква е издигната в ранг на патриаршия.
- Досега имаше няколко опита по ваши книги да бъде сниман филм. “Войната на буквите” се оказа първият ви филмиран роман, но сценарият е по-различен. Търсено ли е вашето одобрение за сценария, за актьорите, които участват?
- Не, не е търсено мнението ми, каквато е и честата световна практика. Но пък в процеса на работа продуцентът Габриел Георгиев ме информираше за етапите, действията и решенията. Запозна ме със сценаристите, а те пък ми зададоха някои въпроси, свързани с работата ми по романа. “Нешънъл Джиографик” филмира пък документално разкрития от романа ми “Мастиленият лабиринт” – те търсеха мнението ми за всеки елемент, но там в центъра е документалното.
- Защо наричат “Войната на буквите” българския “Игра на тронове”?
- Не съм гледала “Игра на тронове” и няма как да направя подобен анализ. Но от всичко, което знам за него, не мисля, че въобще може да се прави паралел. “Войната на буквите” следва исторически линии и епоха, има важно послание за едно от най-епичните времена и подвизи на народа ни. Обратно, “Игра на тронове” е чисто фентъзи, което е избрало за фон бегли щрихи от Западното средновековие, с което няма как да сгреши, защото всичко е плод на фантазия с много свръхестествени елементи. Ако паралелът е заради появите на вълците, то те са част от легендите за Баян и в прабългарския фолклор и традиция много преди да се появят на Запад. А може би някой прави подобно сравнение на база нивото на заснемане, което е повече от комплимент, имайки предвид традициите на подобно кино в Холивуд и отсъствието им в България.
Коментари (0)
Вашият коментар