Изключителната история на Елена Панайотова - "майка" на 5000 кенийчета

Да бъдеш майка не на едно дете, а на хиляди. Такъв е изборът на театралната режисьорка Елена Панайтова, превърнала се в прототип на главната героиня в българския филм “Майка”. Лентата беше първото предложение за “Оскар” за чуждестранен филм, но отпадна заради английските реплики в него, които се оказаха повече от изискваното. Замени го “В сърцето на машината” на Мартин Макариев.

“Моят живот е малко по-различен от това, което е във филма”, казва Елена за “Майка”. Защото филмът е бюджетно ограничен, а и трябва да работи със средствата на киното, за да създаде “персонализирана, по-драматична история, с която хората да могат да се отъждествяват”. “Майка” е микс от факти от моя живот, от нещата, които се случват на самата Зорница София (режисьор на филма - б.а.), когато отиде да проучва в Африка, и изследване, което направи Дария Симеонова (в главната роля - б.а.) върху поведението на жени, които не могат да имат деца”, обяснява Панайотова. 

Програмата, по която Елена заминава за Широка лъка и след това за Африка, за да обучава деца, наистина съществува. “Артисти за деца” се ражда през 2002 г. в Широка лъка, а от 2012 до 2016-а стига чак до Африка. “Това, че са въвлечени над 5000 деца от два континента, над 300 артисти от четири континента, това е истина”, допълва тя. Вярно е и че Панайотова е била омъжена за чужденец. По това време живее между няколко държави и често пътува между Нидерландия и България, преподава в университета за изкуства в Утрехт, където участва в програмата “Театър и образование”. Именно тя ѝ дава възможност да работи със свои студенти от Нидерландия и България, както и с други български артисти, и постепенно да развива мултикултурния си проект.

“Доколко фактите са същите – да, на ранна възраст стана ясно, че не мога да имам деца”, допълва Елена. Но за разлика от героинята ѝ във филма, в чиято роля влиза актрисата Дария Симеонова, на Панайотова не ѝ е толкова трудно да приеме съдбата си. “Не съм се опитвала да правя нещо, което е срещу природата и за което природата казва, че няма как да стане”, обяснява тя.

Креативната енергия е тази, която през цялото време движи Елена в ролята ѝ на млад режисьор и изобщо като човек, занимаващ се с творчество. Попадайки случайно в Широка лъка, не тя намира децата, а те нея. През 2002 г. отива в родопското село, за да прави артистичен проект, но не знае, че там има и дом за деца. Започвайки работния процес, малко по-късно Елена и екипът ѝ се срещат със спонсор, готов да финансира проекта. Това дава началото на 15-годишната програма. “Винаги съм смятала, че децата без родители трябва да разполагат с шанса да открият таланта си, да могат да открият страстта си към живота, да намерят друг център в себе си, който да ги движи. Независимо от драмите в живота, когато човек се свърже с таланта си, някак си се свързва с това, за което е дошъл, и това му помага по-бързо да се хармонизира. И това винаги е било философията на тази програма”, казва Елена. 

И докато филмът е сниман в Найроби в гетото Кибера, което е едно от най-големите в Африка, в реалността животът отвежда режисьорката в третия по големина град в Кения - Кисуму, разположен на езерото Виктория. Заради липсата на достатъчен бюджет и метеорологичните условия обаче се налага продукцията да бъде заснета на друго място.

По програмата “Артисти за деца” Елена не работи сама, а с екип от артисти – най-вече българи. С тях тя се среща няколко пъти в годината, а междувременно обучава и местни, които също да работят с децата. На хоризонта се появява нов спонсор, който решава да предложи на Елена да изнесе това “ноу-хау” в Кения, след като вижда какво съумява да направи тя с децата в България. Ясно е обаче, че всичко е за определено време.

След като печели финансиране от ЮНЕСКО, Панайотова успява да удължи дейността си. “По-важното в тези проекти е, че ти виждаш как вдъхновяваш, оставяш следа, посяваш семе. Видях едни деца, които бяха по-тъжни, но разцъфтяха, най-вече в Кения, но и в България. След нашите проекти те израснаха и започнаха да се усмихват”, обяснява тя. По-късно директорите на домовете за сираци, с които е работила Панайотова, ѝ казват, че децата отварят клубове по танци и поезия. Пишат собствена музика и развиват лидерски качества. “Ефектите от нашата работа, за които чухме, бяха толкова прекрасни и невероятни, че това е по-скоро обнадеждаващо и вдъхновяващо, отколкото натъжаващо.” 

През годините режисьорката разработва “Артисти за деца”, като първоначално това е независима организация, финансирана без частни спонсори. А след опита и наученото там много от участващите тогава артисти продължават и сега да се занимават с деца - правят театър в училище, организират ваканция в музея или правят лагери, които въвличат децата в изкуството. В наши дни обаче програмата вече не е действаща. 

“Когато ние работехме, това беше много наболял проблем и имаше страшно много домове, особено в района на Широка лъка и България. Постепенно според европейските изисквания започнаха да се закриват и пренасочват, да се правят центрове. Децата престанаха да бъдат струпвани на едно място”, обяснява Панайотова. А това “премествало самата програма”. Идеята продължава да се развива, но вече е насочена и към деца, които не са в неравностойно положение или без семейства. Работи се както с тях, така и с техните родители. “Имахме шанса и благословията на съдбата да развием този метод в България и в Кения, защото работата с деца сираци и такива в неравностойно положение се финансираше. Това е програма, която може да бъде прилагана и в училища, и в други групи.”

Това не е първият път, в който Елена и режисьорката на “Майка” Зорница София се срещат. Двете се познават от много години. Още преди Зорница да стане режисьор. Тя снима документалния филм “Модус вивенди”, в който различните персонажи имат определена мечта, превръщат я във визия и променят живота си. В този момент Елена започва своя проект в Широка лъка, а историята ѝ вдъхновява режисьорката. Така Панайотова се превръща в един от героите в документалния филм. “Тя много се впечатли от ефекта, който имаше върху децата. 

Видя какво правим, въпреки че това беше началото на проекта, и много се вдъхнови”, разказва Елена. 

През годините самата Зорница София изявява многократно желанието да бъде част от каузата на Панайотова и да работи директно с децата. По-късно, при срещата на Елена с друг спонсор, те правят програма за тийнейджъри, които също са израснали в домове. Но този път се занимават с кинолаборатории. И все пак Зорница не получава шанса да се включи в каузата, защото е възпрепятствана от своите собствени проекти. “През 2017-а ѝ казах: “Зо, програмата свърши”, обяснява Елена. Силното желание на Зорница да се свърже с децата и да усети какво е да работиш с тях води до създаването на “Майка”.

Снимките продължават около 20 дни, 8 от които в Кения. През половината от снимачните дни Елена придружава екипа на филма както в Широка лъка, така и в Африка. Първоначално идеята на Зорница и сценаристката на филма Миглена Димова е той да бъде документален. Но докато Елена им разказва подробности от живота си, те решават, че всъщност би било по-добре, ако “Майка” се режисира като игрален филм. “Казахме си: “Нека това да е вдъхновено от много факти от моя живот”, но те се почувстваха освободени да направят свой сценарий и да интегрират вътре неща, някои от които са художествена измислица, а други са герои, които Зорница среща”. Междувременно Елена е неотлъчно до тях и ги подкрепя. А за определени сцени екипът ползва съвсем реален реквизит. Маските и костюмите, които децата носят, както и показаните кукли, са неща от проекта, които екипът на “Артисти за деца” ползва през годините. 

Когато Елена пристига в Кения за първи път, спонсорът, който я кани да изнесе програмата си и целия проект там, всъщност работи с организации, занимаващи се с “тежки случаи на деца”. Тогава тя се сблъсква не само с бедността и мизерията, но и със страховитите вярвания на местните – човек може да се излекува от СПИН, ако има сексуален контакт с бебе или дете до три години.

Стъпвайки на африканска земя, театралната режисьорка се озовава в най-голямата маларийна зона в Кения, там има най-много заболели от СПИН, както и най-много умрели родители. “Когато пристигнах в този район, имаше към 120 хил. деца сираци. Аз посетих над 20 дома. Беше много трудно. Тръгвайки си, не бях сигурна как мога да помогна и какво мога да направя, докато по-късно не се роди идеята, че най-доброто е да обучим млади артисти да ползват нашия метод и да работят с децата в общността си”, допълва Елена.

Що се отнася до това дали среща подкрепа от близките си, когато решава да замине за Африка, Панайотова отговаря така: “В някакъв смисъл са ме подкрепили, а в друг не”. По това време връзката с партньора ѝ вече се разпада. И докато във филма има хепиенд, в реалността не се случва така “Разделихме се. Ставаше все по-трудно, защото аз трябваше да пътувам. В тези години сме организирали поне 40 фестивала. Имала съм по 5 фестивала на година на два континента. В един момент целият ми живот започна да става пътуване”, разказва режисьорката. Освен това програмата изисквала определен вид саможертви и посвещение и все по-малко време за личен живот. Човек пуска някои неща да си отидат, а и трябва да направи избори върху какво ще посвети енергията си, допълва Елена.

След като се връща отново в България, дълги години Панайотова преподава в Нов български университет (НБУ), но в момента е в пауза. Прави обаче много спектакли, дори наскоро е имала премиера на “Пиеса за двама” в Театър 199. През февруари хитовият ѝ спектакъл “Сън в лятна нощ”, който Елена поставя преди година в Стара Загора, ще гостува на друга театрална сцена, този път в София. А млада трупа от Търговище пристига в столицата, за да изиграе “Седем стъпки на любовта”. Предстои ѝ и турне със спектакъла “Шахнаме: Сказание за Зал”. Освен това режисьорката има пътуваща фотоизложба, посветена на програмата “Артисти за деца”, заедно с колегата ѝ Атанас Кънев. Наскоро е закрита в Благоевград, но тепърва ще бъде показана във Варна, Бургас, Троян и Русе. “Много се надявам, че благодарение на филма и аз ще успея да довърша всичко, което дължа на тази кауза, за да може тя да бъде предадена нататък под формата на книга, на документален филм, на изложби, за да може този опит да се сподели и вдъхнови”, казва тя. 

Но на вратата ѝ чука поредният проект. Предстои ѝ да издаде книга, в която описва 15-годишната работа по време на “Артисти за деца”. Целта е да предаде наученото и то да бъде от полза на тези, които искат да практикуват професионално или да се включат доброволно в подобни проекти и да се занимават чрез изкуство с деца и младежи.

“Иначе продължавам да правя това, което съм правила и с децата – да разказвам истории, приказки, пиеси от различни култури, за да мога да вдъхновявам хората в България”, скицира живота си Елена Панайотова.