Защо арестуват Мамалев в първия му снимачен ден преди 50 години

Купища приятели пяха и се веселиха от сърце в чест на един от най-обичаните ни актьори - Георги Мамалев, който отпразнува 70-вия си рожден ден миналата година в Созопол. Макар и от десетилетия да е титулуван “любимец на публиката”, той самият не се оставя на артистичната суета и предпочита да се усъвършенства чрез работата си и да се кефи на това, което прави, така че и на другите да им харесва. Пожелаваме му здраве и все така да бъде обичан, а купонът за 80-годишния му юбилей да бъде още по-паметен.

Припомняме ви един разговор с него.

- Как се чувствате на 70 години? Как отбелязахте повода?

- Както и на 69 г. С няколко дни отгоре. Може да се каже, че се чувствам добре. Луд купон стана. На брега на морето. Имаше състав на живо, на Жоро Мархолев. Даже гостуваше и един ирландец. Много евъргрийни, много танци. Катето Евро изпя Que sera, аз бях на барабаните.

По-късно дойде и Тони Димитрова, макар че имаше концерт към Варна, Тончо Токмакчиев пък имаше представление в Бургас и после дойде, Ники Кънчев се включи, Христо Мутафчиев изпълни няколко парчета. Не мога да изредя всички. Една част от приятелите ми не можаха да дойдат, но се събрахме около 60 човека и беше много хубаво. Пошегувах се, че съм заснел кой къде седи, така че на 80-годишнината няма да има проблем всеки да си седне на мястото.

- Какво си пожелахте?

- Здраве.

- Друг такъв паметен рожден ден имали ли сте?

- Да. На 50-годишнината ми. На басейна в Банкя беше претъпкано. Даже дойдоха хора, които не бяха поканени. Свършиха столове, свършиха шезлонги. Тогава имаше голяма програма, защото там навремето имаше и сцена. Там НЛО излязохме в пълния си блясък. Васко Найденов и Силвия Кацарова пяха под дъжда. Стефан Димитров, Богдана Карадочева... Беше си много хай.

- Тази година се навърши и половин век от вашия дебют в киното в “Като песен”. С какво ще го запомните?

- С много неща, защото беше знаменателно за мен. Бях тогава на 19 години и може да се каже, че от 1972 година работя професионално. Излизах от казармата - отивах да снимам и се връщах. Никой друг войник не го правеше това. Това ми помогна да бъда преместен в Пловдив, където службата бе съвършено друга. В първия ми снимачен ден, когато слязох на гарата във Варна, ме арестуваха комендантските и ме вкараха в ареста. Понеже комендантът на града искаше да ме остриже и не призна документа ми, че имам позволение за дълга коса, защото ще играя във филм. От продукцията разбраха и веднага долетяха и за няколко часа ме извадиха оттам.

В този филм участваха много звезди - Петър Слабаков, Николай Бинев, Тодор Колев, Васил Михайлов, Филип Трифонов. За мен беше като училище. До ден днешен в работата си се приемам като ученик и във всяка възможност се опитвам да уча и от младите си колеги.

- На сцената или пред камерата винаги сте горели повече?

- Нямам притеснение нито пред камерата, нито на сцената. Но предпочитам театъра. Там можеш цялостно да изградиш образ от-до, докато в киното е друго. Друг вид и форма на работа. Друг тип актьорска игра. Ако играеш пред камерата така, както на сцената, излиза фалшиво и пресилено. Камерата обича да си откровен и органичен.

- Лесно ли е да носите титлата “любимец на публиката”?

- Това вие го казвате. Никога не е късно да станеш за резил, ако вземеш да си повярваш, че си много голям.

Характерът ми е такъв, че не обръщам внимание на такива неща. Все си мисля, че когато човек е млад, дори да сбърка, има време да се поправи, а когато вече си напреднал в годините, трябва да внимаваш да не се изтървеш, защото нямаш време да поправиш това впечатление. Това важи за всички. Както много колеги се захващат с политиката и страшно се издънват. Правят партии, тези партии вършат глупости. Накрая човек се проваля и това бележи цялата му кариера. И това ще запомнят хората.

- Има ли урок, който като млад сте получили от легендарните актьори, с които сте играли, и сте запомнили завинаги?

- Когато бях млад и около мен бяха много големи артисти, мечтаех да стана като тях. Георги Калоянчев, Георги Георгиев-Гец, Георги Парцалев, Тодор Колев... Бил съм непосредствено до тях от сутрин до вечер. Такива големи хора обикновено са и много интересни личности. Не може всичко у тях да не ме научи на майсторлък. Като Георги Георгиев-Гец например, с когото съм играл може би в 5-6 пиеси в Народния театър. Когато бях млад, изгарях от желание да бъда добър. На първи репетиции той играеше сякаш е правил ролята 10 години, а аз щапурках наоколо и си виках: “Леле, кога ще бъда като него”.

Това е опит. И мога да кажа, че сега съм в това състояние. Още като чета пиесата, особено ако режисьорът е добър, изграждам образа отначало.

- Съжалявате ли за нещо? Например, че не сте станали лекар, каквато е била детската ви мечта?

- Казвал съм си, че ако бях станал лекар, сигурно щях да бъда добър. Но още в първата си пиеса, когато съм бил II-III клас, усетих, че страшно много ме привлича да играя, да се правя на друг, да бъда на сцената. Това привличане ме държи и днес. То е у мен, неделима част.

- С какво ваше постижение се гордеете най-много?

- Семейството ми. Вече 41 години сме с моята съпруга заедно. Имаме двама големи синове, като положихме големи усилия те да получат сериозно образование. Големият, Александър, завърши в САЩ, малкият - Мартин, завърши право с отличие, а после направи втора магистратура в Маастрихтския университет - европейско право. Сега работят на много добри позиции. Радвам се, че не ме изложиха. Ученолюбиви и трудолюбиви деца. С това се гордея - че с моята съпруга Ели образовахме децата си на много високо ниво.

- И не съжалявате, че не тръгнаха по вашите стъпки?

- И двамата проявяваха качества, но впоследствие се промениха интересите им. Въздъхнах с облекчение. Много е трудна нашата професия. Особено днес за младите. Болно ми е за тях. Няма го престижа от едно време. Няма я и финансовата стабилност в нашата професия. Бих искал да получават повече във всяко отношение. Затова и не съжалявам, че моите синове тръгнаха по друг път.

- Каква е тайната на щастливия ви и дълголетен брак?

- Това, че гледаме в една и съща посока с моята съпруга. Ние бяхме млади гаджета, когато снимахме “Оркестър без име” в Созопол. Оттогава се влюбих и в града. Тогава празнувахме и моя рожден ден - на 5 август, а тя пък има на 10-и. И от онази 1980 година до ден днешен си празнуваме винаги рождените дни заедно. Та пак относно тайната - ако с годините любовта се променя и вече не се гледате както като млади - пламенно в очите, по-важното е да гледате в една посока.

- Ако можехте сега, какво бихте посъветвали вашия 20-годишен Аз?

- “Продължавай напред, момче, чака те много работа!” Защото тогава си бях повярвал, че след моя първи филм нещата вече тръгват, и това е. Но сега бих се обърнал, за да се предупредя: “Готви се за много години работа”.

Изключително важно е човек да бъде ангажиран, когато е млад, защото не само се изгражда, не само се среща с интересни роли и интересни колеги, но и няма време да се любува на себе си.

Поне на мен работата и заетостта не ми дадоха възможност да се радвам на себе си, да имам време да се оглеждам дали съм страхотен, дали съм невероятен, дали съм “любимец”.

Работата и до ден днешен ми позволява да изграждам себе си и да се кефя на това, което правя. Дай боже и публиката после да се радва на това, което правя.