Когато семейството ти те кара да вярваш, че не струваш нищо

Семейната инвалидност е процес, който се появява доста често. Това се случва в среди, в които един или повече хора генерират безумна динамика, която бойкотира самочувствието на децата.

При нея се използва омаловажаване, пасивно-агресивна комуникация, емоционална манипулация и невидимо насилие. Това може да остави постоянен отпечатък в индивида.

Специалистите по системна семейна терапия твърдят, че всички „инвалидизирани” деца рискуват в бъдеще да бъдат невидими възрастни. Те са хора, които от ранна възраст вярват, че техните нужди не са важни. Тяхната идентичност е толкова размита, че те дори не са успели да формират автентично чувство за себе си.

„Всеки пази няколко болезнени рани, заровени в сърцето си. Ако могат да продължат напред, това е страхотно. Но дори и да не могат, те продължават да живеят. Те стават вцепенени от болката с времето.”
-Ким Бок Джу-

Пример за обезсилване
Ваня е на 8 и прекарва деня в подигравки, щипене и бутане на по-малката си сестра Калояна. Докато Ваня е неспокойна и шумна, Калояна е сдържана и плаха.

Тя отива при майка си разплакана, за да помоли за помощ. Винаги получава един и същ отговор: „Ти трябва да се грижиш за себе си, мама е заета и невинаги може да е до теб“. Тази ситуация, която може да изглежда много невинна, крие много нюанси. Обезсилването на родителя в този случай е двойно, а последствията са доста сериозни.

Първо, защото майката не взема под внимание емоциите на по-малката си дъщеря. Второ, защото посланието към това момиченце е просто и директно: „Аз съм заета, така че реши проблемите си сама“. Едно детство, белязано от този вид обезсилваща динамика, може да остави дълбок отпечатък в зряла възраст.

От семейна инвалидност до лична инвалидност
Семейната невалидност е форма на емоционално пренебрегване и затова е една от най-опасните форми на фино пренебрегване. Марша Линехан, известен експерт по психични разстройства и поведенческа диалектическа терапия, обяснява в своите книги, че тези видове взаимодействия генерират много сериозни конфликти в детското съзнание.

Нека помислим например за бебе, което никога не е получавало внимание през нощта всеки път, когато плаче. Сега си представете същото това дете на две години, което има ужасен изблик пред разгневени родители, които не знаят как да се справят с тях. Няколко години по-късно те мъмрят детето, че не знае как да си завърже връзките на обувките. Или защото се облича, яде или се изразява твърде бавно… „Ти си тромав и винаги плачеш за нищо“ е фраза, която това дете е чувало най-много през първите шест години от живота си.

Цялата тази ситуация кристализира в личността на детето по различни начини. Д-р Линехан обяснява, че семейната невалидност генерира лична невалидност. Ако емоционалните нужди на детето са били пренебрегнати от самото начало и то е детето, което „винаги плаче за нищо“, то ще тълкува, че емоциите са отрицателни. Че е най-добре да ги крие и да ги преглътва насила.

Това, което се случва в много случаи е, че пророчеството се сбъдва от само себе си. Ако възрастните многократно ни казват като деца, че няма да постигнем нищо, че нещо е твърде трудно за нас, че в училищната пиеса винаги ще ни се пада най-лошата роля, вероятно ще направим това верую наша отровна мантра.

Утвърждаване на себе си като възрастни: вътрешният диалог
Д-р Линехан вярва, че децата, които са били инвалидизирани в ранна детска възраст, създават вътрешен диалог като възрастни, който се основава на инвалидизирането на себе си.

Самокритичността, ограничаващите нагласи, нерешителността, обвиненията, постоянният страх и повтарящият се монолог, в който липсва любов към себе си, допринасят за увековечаването на тази невалидност. Това е почти като пожар, в който да се унищожим още повече.

Това обаче не си струва. Ако други са формирали цялата тази поредица от дупки в нашата идентичност и самочувствие, нека не наследяваме тази динамика. Нека не бъдем най-големите си врагове.

Утвърждаването на себе си е възможно, но за да постигнем това, трябва да променим вътрешния диалог. Трябва да говорим на себе си с уважение и доброта. Трябва да се отнасяме към себе си като към ценни същества. Като хора, които имат много пред себе си и които не вярват в „не можеш, не знаеш или не заслужаваш“…

Време е да започнете да вярвате, че може да направите всичко.