Защо времето не лекува всички рани

"Времето лекува всички рани". Чуваме тази фраза отново и отново, но тя е особено неточна.

Реалността за „времето лекува всички рани“ е следната: освен ако наистина не сме готови да преработим нашите дълбоко вкоренени, ирационални вярвания за себе си (като „не съм достатъчно добър“ или „аз съм необичан“), времето няма да направи нещо.

Ако някой е преживял травма на петгодишна възраст и никога не се е справил с нея по подходящ начин, дали с професионална помощ или с такава от близките си), тази травма ще е все още жива и здрава, когато е на 55. Ако изберем да не скочим с главата напред в собствените си емоционални преживявания и да се борим със страховете си с отворено сърце, няма начин да имаме здрави отношения с когото и да било.

Реалността е следната: времето не лекува нищо. Времето ни предоставя възможността да заровим болката си толкова дълбоко, колкото можем.
Ударът обаче е, че болката несъмнено ще се прояви по други разрушителни начини в живота ни.
Така че, ако седите удобно облегнати назад, оставяйки времето да минава, за да се почувствате „по-добре“ от определено преживяване, спрете да го правите.

Може би въпросът не е да се чувстваш по-добре. Може би смисълът е да се чувстваш някак.

Погледнете навътре, облегнете се на дискомфорта и обработете най-дълбоките си и най-уязвими мисли и чувства.

Възползвайте се максимално от времето си. Пишете в дневник, посещавайте терапевт, доверете се на близък приятел или се молете.
Позволете си да говорите с частта от вас, която не е била чута, не е видяна и не е валидирана, че съществува.

Всички имаме части от себе си, които са били заровени толкова дълбоко, че съзнателно сме забравили, че са там. Подсъзнателно обаче те вървят редом до безкрайност с нас.

Затова намерете своето „фенерче" и погледнете навътре.
И помнете, бъдете нежни със себе си.