Микис Теодоракис - 3 пъти го погребват жив, но оцелява

Жестоки изтезания в затвора, пребиван до смърт, 3 пъти погребван жив, животоспасяваща операция, след като мъчителите му го оставят да лежи безжизнен в моргата. Именно там се раждат едни от най-известните му творби. Заразен с туберкулоза и изпратен във военна болница с потрошени кости. Не издържа психически на всичко, което преживява, и при последния арест опитва да се самоубие. Въпреки неуспешния опит

призраците на ужаса продължават да го преследват

- припадал постоянно, а кошмарите през нощта не му давали и миг спокоен сън.

Това е съвсем малка част от историята на Микис Теодоракис, достойна да бъде увековечена в роман.

Той е роден на остров Хиос през 1925 г. Баща му - критски грък - бил чиновник и поради това семейството трябвало да се мести на всеки 2-3 години. Майка му била от гръцката общност в турския град Чешме и е бежанка от турското клане в Смирна през 1922 г.

Още от малък Микис бил завладян от фолклора и от песнопенията в православните храмове. В началото е религиозен, но малко след това е възмутен от лицемерието на свещенослужителите - най-вече от колаборацията им с фашистите при окупацията на Гърция.

Всеки забелязвал, че момчето има необикновен талант. Още на 12 години написал първата си песен. Съчинявал свои парчета по слух, защото семейството му нямало средства, за да му купи музикални инструменти. Научава се да свири на пиано в дома на заможен съсед, където се промъквал понякога, докато обитателите ги няма.

17-годишен

той твърдо решава да се занимава с музика

Причината е, че през 1942 г. в Триполи гледа един филм, в който чува "Ода на радостта" от Бетховен.

Впрочем точно там за първи път участва в антифашистки демонстрации, където е арестуван и изтезаван, за да издаде съмишлениците си. Теодоракис никого не предава.

Прибирайки се у дома, заявява на родителите си, че иска да учи музика. Дотогава семейството смятало, че Микис може да стане архитект, защото бил много добър в математиката и рисувал много добре. Въпреки че мечтата на баща му рухнала, той го подкрепил и бил първият, който го насочил към антифашизма. Така през 1943 г. момчето е записано да следва композиция в Атинската консерватория, получавайки и стипендия по бедност.

По време на германската окупация на Гърция 18-годишният Теодоракис се присъединява към съпротивата като става член на антифашистката Гръцка народна освободителна армия (ЕЛАС). Отново става жертва на мъчения зад решетките в Атина. Някъде в този момент Микис решава да стане комунист, защото се възхищава на стоицизма, идеализма и стремежа към по-справедлив свят у други затворници комунисти. Повечето от тях били работници. Доста по-късно композиторът споделя за този период: "Бог ми се разкри в лицето на работник". Този момент е предопределящ за него и в музикален план. Докато е в зандана, а и по-късно, когато отново е арестуван, той създава едни от най-разтърсващите си произведения, които носят отпечатъка на несломимия му борбен дух.

След едно от поредните залавяния той е толкова жестоко пребит и изтезаван, че инквизиторите са убедени, че е мъртъв, и го местят в моргата. За щастие, негови приятели го измъкват оттам и дори успяват да му осигурят спешна операция, която спасява живота му. Имал дълбока рана на главата и въпреки че се възстановява, завинаги остава с нарушено зрение на дясното око. След като излиза от затвора, едва съвзел се от раните си, младият Теодоракис се включва в т.нар. Декемвриана през 1944 г.

След като свършва Втората световна война, в Гърция избухва гражданска война. Тогава

отново е арестуван

и заедно с много други комунисти е интерниран първо на отдалечения остров Икария, а след това на остров Макронисос, близо до Атина. Именно там се ражда и първата му симфония. И на двете места е подложен отново на жестоки мъчения, а много от приятелите му затворници били убивани. Микис два пъти е погребван полужив, но оцелявал по чудо благодарение на верните си другари. През 1949 г. е изпратен във военната болница в Атина с туберкулоза и изпотрошени кости. С огромни усилия и връзки баща му успява да го измъкне оттам като инвалид и да го откара на остров Крит, но там следва нов арест и заплахи, че ще го върнат на Макронисос. След поражението на комунистите отново е интерниран в различни трудови лагери.

Всички тези събития предшестват приемането на Гърция в НАТО през 1952 г., когато започва усилено изграждане на американски военни бази на нейна територия. Срещу тази "инвазия" Микис Теодоракис се бори през целия си живот.

Следват нови изтезания, които напълно

разбиват психиката му

Стига дотам, че прави опит да се самоубие, поглъщайки барут. За щастие, неуспешен, защото съдбата му е предопределила да става все по-известен и да се превърне в символ на свободолюбието на гърците. За съжаление, преживеният ужас зад решетките го преследва до края на живота му.

През 1950 г. композиторът се дипломира в Атинската консерватория, след което заминава за Крит, за да изкара военната си служба под натиска на властите. Точно там създава своя първи оркестър. 3 г. по-късно се жени за своята сродна душа Мирто Алтиноглу, която по онова време следва медицина. Мисълта за нея го крепи през цялото време, докато е зад решетките. Малко по-късно в Париж се раждат двете им деца - син и дъщеря, докато Микис учи в Парижката консерватория.

Преломен момент в живота на композитора е 1958 г., когато големият гръцки поет и комунист Янис Рицос му изпраща своя обновена поема - "Епитафия". Двамата се познават още от времето, когато са били в лагера на Макронисос. Стиховете описвали мъката на майка, която е загубила сина си при демонстрация на тютюневи работници. Когато я прочита, Микис е запленен и само за няколко часа създава разтърсваща музика.

Едва през 2003 г. Теодоракис признава в свое интервю, че именно

тази елегия го спасява от призраците на Макронисос

- спират припадъците, изчезват и кошмарите.

"Когато се върнах от Макронисос, бях развалина... "Епитафия" започна да превръща всичко това - психологическия баласт, който носех в себе си - в нещо положително... По-рано не бях съумял да изразя вътрешния си свят, болката си, раните си. Едва в "Епитафия" успях да превърна всички тези неща вместо

в лудост и самоунищожение

в апотеоз на борбата", казва той.

Междувременно Микис започнал да работи с известни гръцки изпълнители и ставал все по-популярен. През 1963 г. написва най-известното си произведение, което се превръща в символ на Гърция - сиртакито.

В тази година обаче Микис е истински огорчен и шокиран, защото крайнодесни екстремисти в сговор с гръцката полиция с удар със сопа по главата убиват публично в Атина Григорис Ламбракис. Двамата били близки приятели. Затова Теодоракис създава Младежко движение "Ламбракис". На концерт в памет на приятеля си, докато дирижира своите музиканти, композиторът рисува във въздуха буквата Z - тя идва от гръцката дума, която значи "жив". Така знакът Z започва масово да се появява като графит по стените на гръцките градове, призовавайки за борба. Благодарение на Теодоракис оттогава

Z става символ на съпротивата

Година по-късно той е избран за депутат и с плам се отдава на политическата си кариера.

През 1967 г. в Гърция е установена военна диктатура, а малко по-късно, въпреки че се укрива,

Микис е заловен и хвърлен в затвора

Именно тогава той изрича фраза пред един от мъчителите си, която става световноизвестна: "Вашите танкове ще ръждясат, а моите песни ще се пеят все по-силно..."

След 3 г. е освободен благодарение на мащабна световна кампания в негова защита. Това го принуждава да емигрира в Париж, а негови приятели организират почти нелегалното му прехвърляне. Заминава с частен полет от гръцки имот на милиардера и корабен магнат Аристотел Онасис. Два дни по-късно при него пристигат жена му с двете им деца.

Разбира се, от френската столица Теодоракис продължава своята война с хунтата в Атина. Благодарение на предаванията на гръцки език на "Дойче веле" неговите послания стигат до сънародниците му. До падането на диктатурата през 1974 година

Теодоракис изнася над 1000 концерта,

много от които в Германия, където по негови думи е получил голяма подкрепа.

До края на живота си великият композитор, бунтар и политик повтаряше, че неговата основна цел е да помага на хората да се развиват. Всичко, което е предприемал в политически и обществен план, както и в знак на съпротива срещу диктатурата, било заради неговия стремеж към хармония.

Може би затова и приживе всички го обожаваха, а сега той ще продължи да живее в сърцата.