Трудно е да започнеш да разказваш за сърцето си, когато до този момент не си имал близък човек, на когото да кажеш дори, когато вдигнеш температура. Но вече съм на 34 години и реших, че е крайно време да се разкрия... пред себе си... за себе си. Да си призная някои неща и да се примиря с тях. Да си ги простя.
Родила съм се с малформация на лицето и шията. Не е нужно да ви описвам какво представлява моят "проблем". Достатъчно е само да кажа, че досега съм срещала твърде малко хора, които да могат да ме гледат в очите (и лицето), без да извръщат погледа си с погнуса.
Да, аз съм чудовище!
Родих се не като красавицата,
не като принцесата,
не дори като нормалното момиче.
Родих се чудовище!
Естествено, родителите ми са ме оставили на грижите за държавата. Никога не съм ги съдила за това. Вероятно на тяхно място бих постъпила по точно същия начин. Мога да си представя какво са изпитали, когато вместо сладко, розово бебе са им подали чудовище в пелени. На всичко отгоре са им казали, че вероятно няма да доживея и до една годинка.
Е, да, но иронията е, че след като са ми отнети по презумпция всички шансове, ми е даден шансът да живея.
Никога не съм имала приятели. Никога не съм била близка с никого.
Никога не съм прегръщана.
Не ме съжалявайте!
Дори някой да се приближи до мен,
не бих му позволила
да ме прегърне.
Не че съм студен човек, напротив. Дори да не съм изпитвала нежността на друго човешко същество, аз мисля, че чудесно зная какво е усещането от нея. Чела съм много книги, а и моето въображение за огромно съжаление е богато. Мога да си представя чудесно всичко, което няма да имам никога.
Няма драма в това! Съдбите не са синоними на щастие...
Но вече съм на 34 и може би защото мина Великден, или защото аз минах христовата възраст, но започна да се буди желание у мен за промяна. Лицето ми няма да се промени. Душата - също. Животът обаче... животът е този, който все още има шанс.
Преди няколко месеца се запознах с мъж, който не трепна от вида ми. Мъж, чиято силна ръка сякаш ми даваше да разбера, че няма защо да се плаша от него, че е отворен за мен, че е достатъчно силен, за да говори с чудовище. Изпитах нещо непознато. Няма да го дефинирам сега, защото едва ли ще се справя с това. Човек, който никога не е бил прегръщан, може ли да дефинира чувства?!
Няма драма, наистина не ме мислете. Но помислете за себе си. Всеки от нас не харесва нещо във вида си, нещо в характера си и много неща в живота си. Престъплението е да затворим вратата към промяната, лишавайки се от вяра, че заслужаваме повече. А "заслужаваме повече" е онова, което е в ръцете на всекиго. Всеки, който иска нещо повече, който вярва, че ще го постигне, който се осмели да направи първата крачка и който не се спре пред нито едно от препятствията, този всеки заслужава повече. Този човек заслужава всичко.
Не зная дали въпросният мъж би проявил интимни чувства към мен, но неговото смело приемане ме накара да се засрамя, че самата аз до този момент не съм успяла да се приема. Работата по щастието е самотна работа - започва вътре в нас и е наша най-висша отговорност.
Дали ще е този мъж, или ще е друг, аз днес си обещавам, че заслужавам някога да бъда прегърната. И не само ще вярвам в това. Всеки ден с малки стъпки ще вървя към тази прегръдка.
Когато вие се борите за някоя своя мечта, спомнете си за мен. Спомнете си за това колко по-трудни са моите малки крачки и колко повече смелост е нужна на чудовището, отколкото на обикновения човек. И като се сетите за мен, не се страхувайте. Ами вървете! Вървете бързо, уверено, бъдете дръзки.
А когато обичате,
обичайте категорично!
Без "ако", без "ама", без "а дали"! Никога не съм обичала, но сърцето ми знае, че любовта и мечтите нямат нужда от съмнения. Дерзайте! Ще се срещнем някъде по пътя!
Коментари (0)
Вашият коментар