Защо хората, които плачат на филми, са силни

Признавам си без свян – плача на филми, на книги, понякога на песни или от умилителния вид на някоя улично коте, криещо се от голямо лошо куче.

Не знам дали е от нивата на хормоните, или от това, че просто съм една голяма ревла.

Не ме е срам да рева нито в кинозалата, нито вкъщи на дивана. Е, не си представяйте, че цивря с идеята да подобря световния рекорд по дългосрочен плач, ама не се крия ненужно в ръкава. Смятам, че хората, които се разплакват на филми или на книжни истории, притежават важното и особено чувство на съпричастност.

А съгласете се, че не всеки е способен на тая емпатична виртуозност.

Доста от нас са нарциси, социопати, психопати, които хич не ги е грижа за околния свят. Вземат си своето и преминават доволно през живота.

Да ти пука за другите, изисква огромна сила. Животът и без това невинаги е цвете за мирисане, но ако успееш да се напъхаш в обувките на тоя до теб, то със сигурност ти си от някаква друга порода.

Достатъчно си силен, за да може да се противопоставиш на болката, която изпитва дори един измислен лирически герой. Достатъчно си силен, за да си силен и заради другите.

Вярвам, че никога не е излишно да те интересува благосъстоянието на друг човек, пък било той и някакъв измислен персонаж в поредния роман, попаднал в библиотеката ти. Това показва, че имаш сърце. Сърце, което може да се напука заради страданието на някой друг. Най-вероятно е лесно да си позволиш да плачеш, защото знаеш, че след финалните надписи ще поотупаш от себе си кахърността на историята и ще се влееш отново в подредения си свят. Но понякога не е лесно толкова бързо да издухаш от плещите си тъгата.

Хората плачат на филми не само заради сюжетните обрати, ами защото се разпознават в героя. Даден диалог им напомня за думи, казани от тях, поглед ги връща назад във времето на собствената им болка или щастие.

Ще ми се да видя как някой ще се усъмни в силата на някого, който всъщност има достатъчно смелост, за да се изправи лице в лице с нещата, които са го ранили в миналото.

Реването заради дадено изкуство не е някаква претенциозност. Нарича се синдромът на Стендал и разглежда феномена, в който човек до такава степен може да бъде трогнат от произведение на изкуството, че да изпита физически и емоционални симптоми.

Най-вероятно твърдението, че някой, който реве на филми, е силен, ще се стори смешно, но няма никаква по-емоционална сила от емпатията.

Защото всеки може да бъде груб и зъл, но съпричастнте са малцина.