Отдавна се каня да ти пиша, но все не остава. Затова ме слушай бързо, преди да е свършило съвсем. За времето говоря. Нямаш много, докато се обърнеш, и ще е дошло. Твоето време.
Онова, което ще издълбае дълбоки бразди по челото ми. Ще ме накара да усещам света по-задълбочено, но и по-философски размазано. Ще наводни всяка вена в тялото ми с мъдра зрялост и някоя и друга болежка, която ще ползвам за извинение, че уж недовиждам, че чувам каквото и когато поискам или когато просто ме мързи. Така ми се пада за половин живот. И ти имаш задачата да ми го причиниш.
Не се шашкай. Малцина ще разберат за нашата близост, няма да разгласявам за връзката ни на всеослушание. Е, няма да те пазя и в тайна, но ще признавам за теб само когато ме питат. Не се срамувам, но си твърде личен, за да те приказвам пред всеки.
И ти не се срамувай от мен. Не е като да няма за какво да се хванеш. Ще те помоля обаче за някои неща да останеш дискретен. Имай снизходителна милост към грешките, които съм допуснала, и към розовите мечти, с които все ми е пълна главата. Не се подигравай, не те карам да ги разбираш. Просто ги приеми и давай нататък. Някой ден ще те срещна с тях по-отблизо. Ще ти ги разкрия в детайли и кой знае, може дори да ги обикнеш. Надявам се, защото двамата с теб имаме много за вършене. Трябва да заведем мечтите ми до финала, защото не се знае колко остава. Пак за времето говоря.
Не се вземай твърде на сериозно обаче. Това, че не мога да мина без теб, не значи, че не мога да мина през теб. Сърце не ми дава да те стъпча, а и не искам. Но ще те изгазя, колкото и дълбока да е тревата ти. Със затворени очи ще прескоча оградата ти и ще пия нахално от кладенеца ти. Дори мога да потанцувам с теб, ей така, за разчупване на атмосферата. За да ти натрия самодоволно носа. Изпроси си го, като ме предизвикваш с тези твои разум и чувства. Консерва. Но не ми се сърди, правя го най-вече за да не забравя. Повярвай ми, не е добре да забравя. Не мога да се преборя с остаряването отвън, готви се да го приемеш и ти. Но не мога да понеса старостта отвътре.
Не се оглеждай какво ще кажат околните. Аз ще те преведа през тълпата. Ще видиш, тя има много лица. Някои ни гледат с добро око, а други накриво. Свиквай. Не може всички да те харесват, неестествено е. Ти харесваш ли всички? Пресявай в движение и се здрависвай само с тези, с които вървиш в една посока – напред. Не дължиш нищо на тези, които те дърпат назад.
Стягай се и очаквай неочакваното. Ще имаме много слънчеви дни заедно. Но ще има и облачни, и критични, и критически. От време на време ще изтрещяваме и аз ще съм виновна за това. Не го прави на въпрос, ти имаш проблем с възрастта и с нейната криза, аз нямам. На мен ми е добре с отворено деколте и смятам да го задържа.
На теб ти остава да се примириш или да се помириш с идеята. Това са две различни неща. И двете обаче ще те оставят с едно и също чувство – на безсилие. Въпрос на гледна точка е дали ще приемеш това за поражение или за прозрение, че не можеш да промениш всички и всичко. Е, никой не те спира да опитваш.
Само не се хаби до изтощение, тази работа е твърде голяма. Има толкова малки неща, за които да се тревожим. Парадоксално или не, трябва да си голям, за да можеш да ги видиш. Да ги събереш парче по парче и да ги подредиш с много внимание и любов. За да разбереш смисъла. Това е голямата работа да си на 40.
Коментари (0)
Вашият коментар