Милко Казанов е роден на 11 февруари 1970 г. в Русе.
Любомира Казанова е родена на 23 май 1996 г. в София - първата огромна радост в семейството на каякарите Милко и Илияна.
На 3 август 1996 г. Милко Казанов печели бронзов медал за България от олимпийските игри в Атланта. Грабва отличието на 1000 м, двойка каяк заедно с Адриан Душев.
Казанов е участник на 4 олимпийски игри - дебютира в Барселона (1992 г.) - на двойка и четворка каяк. В Атланта е 8-и на 500 м и 3-и на 1000 м с Адриан Душев. В Сидни (2000 г.) е 8-и на 500 м в двойка с Петър Сибинкич, а на четворка завършва 5-и. В Атина (2004 г.) на 1000 м четворката Казанов, Петър Мерков, Йордан Йорданов и Иван Христов завършва на 4-о място.
През 2005 г. е следващата голяма радост за семейство Казанови - на 8 август се ражда Светлозар.
В това време вече 9-годишната Любомира има цели 5 г. в залата за художествена гимнастика. Започва като индивидуална състезаелка. От 2013 г. е резерва в националния ансамбъл - златно момиче в сянка. До юни 2016-а, когато съдбата решава тя да помогне на приятелките си да извървят заедно пътя до олимпийската мечта в Рио. В Бразилия Михаела Маевска, Ренета Камберова, Християна Тодорова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова печелят бронз с цена на злато.
На 21 август 2016 г. Бубето грабва олимпийски бронз - също като баща си, 20 години след успеха му в Атланта. И стават първите родител и дете с олимпийски медали в българския спорт.
Настоящият старши треньор на националния отбор по кану-каяк Милко Казанов и неговата гордост Любомира Казанова дадоха по-специално, семейно интервю за “24 часа”.
- Как започва историята на семейство Казанови и как продължава - от първата среща с Илияна, която става госпожа Казанова, през раждането на новата олимпийска надежда Любомира, радостите от олимпиадите в продължение на 20 г., а дай Боже и повече?
Милко: С жена ми ни запозна спортът. Тя също беше състезател по кану-каяк. Илияна беше в националния отбор за девойки, аз вече бях при мъжете, разликата ни е 3 години. Бяхме на лагер на Белмекен през 1990 г. Обикновено
на Белмекен се зараждат
много такива връзки
(Милко се смее, а в това време Любомира невинно вдига ръка, защото и тя може да го потвърди...) През 1992 г. след първата ми олимпиада, тогава още бях млад дихател, се оженихме. 4 г. по-късно се роди Буба - 3 месеца преди олимпийските игри в Атланта. Първата най-голяма радост през 1996-а беше раждането на Буба, след това дойде и медалът. Затова ѝ го посветихме на нея. Ето я снимката (сочи към кутията с бронза от Атланта, където стои и снимка с новородената бъдеща гимнастичка) - това е 3-месечната Буба с медала. На олимпийските игри в Сидни се запознах с другата Илияна - Раева. Когато се прибрахме в София, ни посрещаха на ВИП-а на летището, винаги посрещанията на олимпийците са били грандиозни. Тогава жена ми беше дошла да ме посрещне с Буба. Тогава Илияна Раева я хареса много. Каза: “Да ми я доведеш в залата, ще я правим гимнастичка.” Този спорт ми харесва - красив е. Казах: “Да, да, добре”, но така си и остана. Три месеца по-късно се разхождахме с Буба и тя поиска да ѝ купя обръч. Казах ѝ - искаш ли да те заведа в една зала, където има обръчи, топки, всичко? Заведох я в залата на “Герена” - първо уж несериозно, после стана сериозно...
Любомира: А сега вече е много, много сериозно. (Смее се.)
- Любомира, на Белмекен май се е зародило още нещо сериозно, какво можеш да ни кажеш ти за връзките, които се зараждат там?
- (Смее се.) С приятеля ми се запознахме там миналата година, той също е спортист. Повече няма да кажа - другото си е за нас. Много ми харесват лагерите на Белмекен - там всички сме като в една къща, след тренировките се събираме всички в кафето на базата. Интересно е. Запознаваш се с хората, разказвате си истории...
- Любомира, като се гледаш на снимката като бебе, закичена с медала от Атланта, какви мисли ти идват?
- Когато пораснах, почнах да се развивам в спорта и разбрах, че този медал е посветен на мен, вкъщи сме си говорили, че и аз един ден ще донеса такъв медал. Но никога не е било на всяка цена или с болни амбиции, по-скоро го приемах на майтап, защото не знаех докъде ще стигна в художествената гимнастика. Но сега, като и аз имам същия олимпийски медал...
Милко: И вече стават два твои...
Любомира: Да, вече са два мои. (Смее се.)
- Любомира, няма ли да върнеш жеста на мама и татко, като сложиш тяхна снимка с медала си от Рио в твоята олимпийска кутийка?
- Е, на тати и мама им е свършило времето за спорта, по-скоро бих го посветила на брат ми - и той да продължи традицията.
- Ориентирал ли се е вече Светлозар към конкретен спорт?
Милко: Още се лутаме, на него му се иска всичко. Но най-много го влече плуване и футбол. Но още не е започнал професионално. Иначе плуването е олимпийски спорт, но там е много трудно. Не че има лесно да стигнеш до олимпийски медал в който и да е спорт.
Любомира: Я го запиши на каяк.
Милко: Един каякар в семейството стига, пък ние с майка ти сме даже двама. (Смее се.)
Любомира: Но поне ще има много добър треньор.
Според мен Светлозар ще те изненада и ще каже: Я ела да ме тренираш за каякар, не ми се занимава с друго.
Милко: Да го оставим да си реши. Каквото го влече, това ще е.
- Любомира, кога са твоите първи осъзнати спомени в залата, когато разбра - наистина ще ставам гимнастичка?
- Любомира: Може би когато започнах да тренирам при девойките, тогава Ина Ананиева ми беше треньор. Вечно бях изгоненото дете - все ме гонеха, все нещо не можех, все се извинявах, за да се върна на тренировка. Аз нямах много данни за гимнастичка - може би само, че бях слаба и по-високичка. Но когато започнах да ходя по състезания, да напредвам и да ме харесват съдиите, започнах и по-сериозно да се занимавам. Спомням си контролното за влизане в националния отбор за девойки, после държавните първенства, дойдоха и влизания в първата тройка, които ме мотивираха още.
- Като казваш, че не си имала данни за гимнастичка, мислила ли си за друг спорт, май имаш данни и за волейболистка?
Любомира: Никога не съм си и помислила да сменям спорта. Умувала съм само за смени на треньора, но и тях не съм сменяла сама - винаги съм била при една треньорка, докато не забременее, замине за чужбина или се наложи друга промяна.
- Какви са първите стъпки на Милко Казанов в спорта? Как се захвана с кану-каяк, за да извървиш пътя от Русе до олимпийския медал?
Милко: Брат ми се занимаваше с кану-каяк. Той ме запали. Лятото ходихме в квартал “Средна кула” при баба ми и дядо ми, лека им пръст. Беше ни като ваканция на село. И ходехме на плаж на Дунав. Там беше гребната база. Брат ми е с 8 г. по-голям. Той беше каякар и ми беше пример. По едно време искаха да ме преместят на кану, но отказах: “Ще бъда като брат си!”. И така - от “Локомотив” (Русе) към националния отбор.
Иначе преди това се занимавах с футбол в “Дунав” (Русе). Като малък минах през много спортове, но нямаше такси, не се обременяваха родителите. Сега и не всеки родител може да си позволи желанието на детето си за спорт, а и сегашните деца не са спортни натури. Аз минах и през колоездене, и през волейбол, лека атлетика, но като дете най-много бях във футбола.
Любомира: За да се насочат днес децата към спорта, трябва самите родители да ги насочат, защото сега всичко е технология. Повечето деца са зомбирани.
- Как и защо едно момче изоставя популярния футбол заради каяка?
Милко: Заради смяна на треньора, иначе сигурно щях да остана във футбола. Беше много добър, за нас беше удоволствие да тренираме при него. Занимаваше се много с нас, учеше ни - удари, пасове, различни игрички, преди накрая да стигнеш до играта на футбол. Но него го качиха при мъжете. При нас дойде друг. Хвърляше ни топката: “Отивайте и играйте.” И ти става безинтересно. Така се отказах от футбола. Иначе нямаше да се откажа.
- Любомира, има ли думи от треньор, които няма да забравиш?
- Сега на олимпийските игри преди квалификациите имаше един момент, в който аз се бях притеснила много. Беше ме ударил супер много адреналинът. До последната секунда, преди да излезем да играем, аз не спирах да пробвам и да пробвам - един елемент, друг. Тогава
Ина Ананиева ме дръпна, прегърна ме и ми каза:“Аз знам, че можеш
Спокойно, всичко ще стане.” В секундата, в която осъзнах, че тя ми вярва, се поуспокоих. Ина ме познава най-добре като състезател, защото като малка съм тренирала с нея. Чувствам се добре с нея.
Но искам да отбележа, че Силвия Митева страшно много ми помогна да израсна в художествената гимнастика. Ако не бях отишла при нея, нямаше да съм стигнала дотук. Нейното семейство ми даде много, научи ме много. Когато отидох при тях, си спомням, че казах на мама и тати, че все едно досега не съм тренирала. Имаха много по-различен подход от другите треньори. Те ме научиха да мисля, докато играя. Да разсъждавам, а не да играя автоматично.
Милко: От всеки треньор има какво да научиш, стига да искаш да вземеш. Дори и от най-лошия, стига да искаш да вземеш.
Любомира: Аз съм благодарна на всички свои треньори. Минала съм през доста треньорки в клуба и всички са ми дали по нещо.
- Гледала ли си архивни кадри от състезания на баща си?
Любомира: Олимпийските игри в Атланта съм ги гледала неведнъж.
Милко: Имаме видеокасетки вкъщи, жена ми е записала всички големи състезания - световни първенства, олимпийски игри.
Любомира: Неговия финал и печеленето на медала съм го гледала. Движат се седми, изчезват от обхвата на камерата и аз си викам:
“Боже, как ще станат
тези хора трети накрая?”
И изведнъж ги виждам 300 метра преди финала как правят атака. Стават четвърти. И коментаторът започва да се вълнува. Вижда се, че могат да се борят за третото място и накрая успяват - много ми е емоционално да го гледам.
Милко: Самият аз не можех да повярвам в началото. Партньорът ми извика: “Трети сме”. Той е отпред на лодката и по-добре осъзнава. Иначе лодките сме почти заедно - 56 хилядни разлика е все едно да осъзнаеш разлика по-малко от сантиметър. После виждам на таблото. Пак се радвам, но не истински.
Любомира: Все едно сте го откраднали този медал. (Смее се.)
Милко: Едва ли не - да не ми вземат медала. Защото има и такива случаи - преразглеждания, гледа се фотофиниш наново. Но, слава богу, всичко си беше наред. И си отдъхнахме - трети сме.
- Има ли нещо променено у вас след Рио?
Любомира: Аз още не съм осъзнала какво се е случило.
Милко: Като хора изобщо не сме се променили. Тя нито се е възгордяла, нито самочувствието ѝ е по-голямо. Но си е радост. Еуфорията я има.
Любомира: Радостта е нормално да е по-голяма в семейството ни. Всички спортисти искат да стигнат до олимпийски игри, малцина от всички стигат до мечтания олимпийски медал, па макар и бронзов.
Милко: За мен те напълно заслужиха и сребърен медал, но съдиите така са решили.
- Може би трябваше да я качиш в каяка, за да определя сама резултатите си?
Любомира: И на канала от време на време може да има подобни манипулации, както стана в другия спорт - гребането, с Руми Нейкова. В Сидни просто я ограбиха, трябваше да се дадат два златни медала. Даже за мен Руми си беше първа.
- Качвала ли се е Любомира на лодка?
Милко: Бяхме на Панчарево на двойка каяк заедно, може би преди 4 години. И брат им съм го качвал - даже на едноместната лодка, стои ми в краката, а аз греба.
Любомира: Да, качи ме тогава. Даже веднага започна да ми се кара защо така загребвам. А аз не знаех как, за първи път хващах гребло. Но после се качих и на едноместен туристически каяк сама.
- От първия път не си се отървала от критиката от треньора, че не владееш семейния спорт...
Любомира: И той сега да излезе на подиума да подмята бухалките, и аз ще му се карам защо ги хвърля така. (Смее се.)
Милко: Изобщо няма да ги подхвърлям, най-много да си счупя зъбите. (Смее се.)
Любомира: Като мен. (Смее се.)
- Чупила си си зъбите с любимия ти уред - бухалките?
- Да. Правех мелница. Май си свих лактите. Не знам какво точно направих. Това ни беше първото съчетание, което трябваше да измисляме. Треньорката ни излезе да почине, защото точно бяхме измислили обръча. Но аз продължих - играя, слушам си музиката, фантазирам си. И в един момент - тряс. Помислих, че ми е паднал зъбът, ще ми потече кръв. Отидох на чешмата, измих се - няма кръв. А видях как зъбът ми хвърчи. Но като дойде едно момиче и като ме видя - започна да пищи. Отидох на огледалото и видях как предните два зъба се бяха счупили на триъгълник. Първата ми мисъл не беше как ще ги оправя, а как ще отида утре на училище. (Смее се.)
Милко: Отидохме в клиниката до кино “Одеон”, те ни дадоха час след 3 дни. Звъннах на доктор Заркова, мъжът ѝ е стоматолог. И той: “Как след 3 дни, това са живи зъби, дотогава знаеш ли какво може да стане?” Закарахме я веднага при него и той ѝ ги оправи тогава.
- А Любомира се притесни само за училището?
Любомира: Да. Но отидох. Даже госпожата по история ме вдигна да ме изпитва. Казах ѝ: “Госпожо, моля ви се, само не днес.” Обясних ѝ какво е станало. Тя ме разбра. Каза ми: “Като ги оправиш, веднага ми се обаждаш, за да те изпитам.”
- Въпреки всичко бухалките са ти любимият уред, защо?
Любомира: Първоначално ме беше страх - като ги хвърля, да ги хвана. Хвърлях ги 5 метра напред, за да не ме ударят - да съм сигурна, че няма да паднат върху мен. (Смее се.) Но ми станаха най-любими - обичам да играя с тях, защото са по-сложни.
- През следващите две години ще играете с 5 обръча и с въжета и топки, какво да очакваме?
Любомира: Сега трябва да си връщам техниката на въжето, а не съм го играла от последната година при девойките младша. Като влизах девойки старша, го махнаха. Като влизах при жените, пак го махнаха. И все се разминавах с въжето.
- Как всеки от вас преживя двата дни от състезанието при ансамблите на олимпийските игри в Рио - бащата пред телевизора, дъщерята - пред мечтата си?
Любомира: В първия ден преди квалификацията бях много притеснена. След като изиграхме лентите, изведнъж се успокоих. Имахме 2 часа пауза, в които си почивахме. Не ми беше напрегнато. На световните купи преди олимпийските игри бях много по-притеснена. На лагера в Бразилия преди игрите ни подготвиха отлично. У мен имаше спокойствие, че когато и да ме накараш, мога да си изиграя съчетанието. А и аз много работих там, отделно. Свършвахме тренировката заедно, довършвахме още елементи заедно, след което аз оставах да довършвам още елементи. Имаше един ден, в който от щаба организираха екскурзия, но ние бяхме толкова скапани и казахме, че нямаме сили.
Когато изиграхме второто съчетание от квалификациите, станаха грешчиците. Но като видях, че влизаме в осмицата и се класираме за финала, си казах: “Супер, утре ще стане.” Събрахме се момичетата, мобилизирахме се. На момичетата, на които им се случи да допуснат грешки, им беше тъпо, а аз знаех отлично какво е - на предишното състезание аз не направих нищо.
После се прибрахме, имахме разговори с треньорките, които също ни вдигнаха. След това всяка се настрои сама за себе си. Учудващо аз бях много спокойна на олимпийските игри. Само докато излизахме - оттам вече бях уверена, че си знам нещата. Единствено мога да имам притеснение, ако стана нервна, някой или нещо ме издразни. Но запазя ли спокойствие, нямам проблеми. Излязохме във финала - изиграхме си първото съчетание, изиграхме си второто... Обаче на финалната поза на второто съчетание имах чувството, че изведнъж свалих два огромни камъка от раменете си.
- Колко камъка в сълзи свалихте преди това?
Любомира: След квалификациите свалихме доста в сълзи - Кудрявцева става втора, на нас ни е гадно за нея, почваме да ревем. Мамун печели, радваме се и ревем. На битката за третото място ревем - че Ризатдинова печели бронз, че Сон не печели, че Станюта изпуска. Най-вече и на представянето на нашата си Неви. По едно време си срещаме погледите всички - аз лично търсех салфетки, не разбрах по какъв начин точно се обърнахме заедно и се погледнахме.
Видяхме се, че ревем петте,
и почнахме още по-силно
В един момент Илияна ни поглежда: “Какво ви става, бе?” Сигурно сме били страшна гледка. (Смее се.) Но пък сякаш така се отпушихме. И после си спечелихме медала.
Милко: Първия ден бях в Равда - бях там като преподавател, за да помогна на колегата от НСА. Квалификациите ги изгледахме там с майка ѝ и колегите. Казахме си: “Нищо, важното е, че са във финала.” Аз казах: “Техният ден е утре.”
Любомира: В интерес на истината след квалификациите се чух и с моя приятел, който също ми каза: “Спокойно, всичко е наред, утре ще си вземете медала.”
Милко: На следващия ден пътувахме до Русе. Брат ми има двор с градина. Беше опънал голяма шатра и събрал всички роднини. Ние пристигнахме половин час преди първото съчетание. Жена ми дори не искаше да седне от напрежение. С брат ми се бъзикаме - не че и на мен не ми ври отвътре, но да успокоим Илияна. А жена ми: “Не ме закачай, остави ме.” И си стои отстрани на шатрата. Викал ѝ: “Добре, ти стой там да ни пазиш.” Беше голямо напрежение - пред телевизора е много по-голямо. Както каза и Буба, преди старта вече се успокояваш. Да има предстартова треска, но...
Любомира: Знаеш, че сам контролираш нещата.
Милко: На старта знаеш, че каквото зависи от теб, ще се постараеш да го направиш. Но пред телевизора ръцете ми се потяха постоянно. След второто съчетание, като станаха трети - рев. Жена ми вика: “Не си ревал толкова никога през живота си.”
- Буба вече изравни тате по олимпийски медали. Но какво е да участваш на 4 олимпийски игри, в тази семейна надпревара най-много да вземе да ни сюрпризира с три...
Любомира: Как три? Две и спирам. (Смее се.) Живот и здраве да отидем и на втората за мен, на това се надявам силно. Вярвам, че в Токио ще направят много хубави олимпийски игри. Когато бяхме на закриването, анонсът към Токио беше впечатляващ. Всеки спортист желае силно да стигне до олимпийските игри, а сега имам чувството, че желанието ще е още по-силно и заради очакването за нещо много добро като внедряване на технологиите в организацията за Токио 2020 г. Та живот и здраве да стигнем и да се преборим там, а после ще видим накъде.
Милко: Аз се борех за участие на пета олимпиада, но така и не успях да отида. Заедно с Мирослав Кирчев, който беше много млад, се пробвахме на двойка да стигнем до Пекин 2008, но не успяхме да вземем квота. И така ми останаха 4 участия на олимпийски игри.
Дебютирах в Барселона през 1992 г. с 8-о място на четворка каяк. В Атланта дойде бронзовият медал на 1000 метра и 8-о място на 500 в двойка каяк. В Сидни завършихме 5-и на четворка и още едно 8-о място на двойка с другия ми партньор, сърбина Сибинкич. В Атина през 2004 г. с четворката завършихме на 4-о място на 1000 метра. Там си бяхме готови за второ място. Първи нямаше как да станем - унгарците бяха с класа над всички. Но както преминахме сериите и квалификациите, си бяхме втори.
Логично погледнато, нямаше кой да ни бие за сребърния медал
Но ние не си направихме гребането, както трябва. Изпуснахме другите по дистанцията. Опитахме се да ги минем пак със силен финал, както с Адриан Душев взехме бронза в Атланта, но уви - не успяхме. Станахме четвърти, което най-боли. Второто и четвъртото най-болят - че не си първи и че не си медалист. Сребърният медал си беше наш, съжалявам, че го изпуснахме. Но грешката си беше наша.
Любомира: Като те слушам винаги как си разказвал, за Атина ти е най-болно, че не сте успели да вземете медал...
Милко: Да, така е. Защото бяхме подготвени и второто място си беше наше. Но ние сами се прецакахме, с извинение. Вината си е наша. Но има и такива моменти. Защото още в серията бяхме със словаците, които станаха трети преди нас. Бяхме и с немците и си ги бихме с лекота в серията. Там станахме втори, но пуснахме словаците преди нас, не се вдигнахме на атака накрая, защото първите три лодки влизаха директно на финал. А знаехме, че сме по-добри от тях. Но тогава системата беше такава, че финалът беше чак след три дни. Не знам какво се промени, но не си направихме гребането. Ако беше на следващия ден или още на същия, съм убеден, че си вземахме медала. Но ние сме си виновни. Немците, които станаха втори, дори не успяха да влязат от серията, ходиха на полуфинал, станаха трети там и влязоха с клизма. На финала обаче немецът винаги успява.
Любомира: Затова на олимпийски игри винаги е интересно. Това е състезание, на което винаги може да стане нещо, което никой не очаква. Ето и при нас в Рио - испанките. През цялата година да ги видиш в тройката, беше трудно. Все бяха Русия, Беларус, ние, Израел, тук-таме Италия. И в един момент - испанките втори в Рио. А Беларус - вицешампионките от Лондон, отидоха чак пети в Рио. Испанките винаги играят стабилно, но по-често са извън медалите. И сега - втори на олимпийските игри.
- Имаше ли поне малко яд, че българският медал от Рио не беше поне сребърен?
Любомира: Не. Бяхме толкова щастливи, че изобщо не ни интересуваше. Даже не знаехме и оценките, не знаехме кой как е играл. Просто видяхме нашите оценки и Rank 3. Когато излезе генералното класиране, въобще не му обърнахме внимание.
Впоследствие разбрахме, че сме с еднаква оценка с испанките, но те са получили повече за изпълнение. Въпреки че после се зачудихме, защото на едно от съчетанията са след нас, но се взема оценката за изпълнение от по-силното. Но това нямаше голямо значение. Боже, та ние имахме олимпийски медал!
- Как го отпразнувахте?
Любомира: Там не успяхме изобщо - радвахме се, радвахме се и в един момент ни паднаха батериите на всички.
Бяхме на закриването. Отидохме, намръзнахме се, подгизнахме. Не успяхме да изгледаме и цялото закриване, защото много валеше, а бяхме леко облечени. Прибрахме се в олимпийското село и директно отидохме да ядем - имаше една шатра за хранене, нападнахме я, а после към леглата. Помирисахме ги и туф - заспахме. Бяхме като пребити. Но заспахме с чувството на огромно щастие.
- Успяха ли страхотните емоции от Рио да изтрият напълно първоначалната лошотия, с която те заляха някои през юни?
Любомира: Освен лошите хора има и много, които страшно ни се радват. Пишат ми, споделят емоциите. И на мен ми става много мило. Защото аз
нито се чувствам като герой, нито че съм направила кой знае какво. Въпреки че не е никак малко
Но това ми беше задачата, аз я свърших. Но тази топлина от хората ми създава усещането за най-голямото щастие.
Позитивните хора и послания са много, много повече от негативните, които се появиха в началото.
- Ако възможно най-кратко трябва да кажеш нещо за Цвети Стоянова, какво би било то?
Любомира: Да е жива и здрава и да се възстановява с това темпо, с което го прави в момента. Нищо друго няма значение.
- Любомира, разказа ни как преди години дори си си счупила предните два зъба с бухалките, а тогава си се притеснила само как ще идеш на училище. Не те ли притесняваха травмите, не ти ли е идвало да се откажеш?
- Не. Спортът ни е много труден, има контузии. Сцепвала съм си окото. Имала съм и синини по главата от бухалките. Но това не ме е стряскало, това си е моят спорт. Иначе най-трудно е еднообразието - по цяла година правим едно и също - повторения, повторения. Сигурно по 150 хиляди опита, по 6 дни в седмицата. Едно и също, едно и също. И има момичета, които в даден момент си казват - това е скучно, не искам да тренирам повече. По-малки момичета. Тези, които вече са преминали по-напред, вече разбират, че това е пътят към успеха и удоволствието от любимия спорт.
- Имало ли е съвети през годините от спортистите вкъщи - мама и тате, как да успее и дъщеря им?
Милко: Говорили сме само, че трябва да бъде упорита, да вярва и да си чака момента. Но конкретно за тренировки - няма как да я съветваме, аз тази материя, художествената гимнастика, не я разбирам.
- Любомира, какво би казала за ролята на две жени с името Илияна за живота и успеха ти - мама и Илияна Раева?
- Мама си е мама, мама е всичко.
Тя ми е най-близкият човек - всичко си споделяме с нея
Няма тема, по която да не говорим. Всичко знае за мен.
На другата Илияна - Раева, съм благодарна, че ме е харесала и ме е извикала в залата. Ето, виж сега какво си имам. (Вдига медала си от Рио и се усмихва широко).
- От теб се очаква да бъдеш мостът от стария към новия ансамбъл на България и да поведеш момичетата, готова ли си?
Любомира: Силно е казано, че ще повеждам новия ансамбъл, защото аз също нямам много-много опит. Снежана Дечева, с която бяхме резерви, е играла на световно първенство, някои от малките са ходили на европейско, едно от момичетата участва на младежките игри в Баку, където взехме сребро. Не смятам, че някой ще води някого - всички ще бъдем заедно. И ще се борим като една. Това е било в основата на успеха досега, така трябва да бъде и занапред.
Коментари (0)
Вашият коментар