Здравейте! Сигурно ще ме сметнете за луда, но не ме съдете строго. А ако искате, съдете ме, но знайте, че самата аз не съм очаквала, че нещо подобно може да ми се случи, и съм съдила прибързано хора в такива ситуации.
Имах хубав брак. Точка. Не мога да кажа нито че съм била безумно щастлива, нито че съм била нещастна. Влюбена не бях отдавна. С мъжа ми се разбирахме, макар че с годините бяхме започнали да се караме за глупости, точно както пише по дебелите книги с психология. И аз си мислех, че щом така пише, щом така живеят много други семейства, това е нормалното, това е стандартът.
След моята 40-годишнина започнах да пълнея безпричинно. Започнах да изпадам в състояния, които не бяха привични за мен. Аз не съм депресантски тип и не можех да разбера какво ми се случва. Защо нямах вече желание за нищо? Защо нищо не ме правеше щастлива? Къде беше живецът ми? А къде е любовта ти, запитах се един ден. Тогава поприказвах с мама и тя ме „успокои“, че след определена възраст любовта вече я няма, но остават уважението и разбирателството. В този момент ми призля. Не можех да я слушам. Имах чувството, че произнася смъртната ми присъда. И станах още по-депресивна, още по-уморена от себе си и от пустия живот без любов.
„Ама какви са тези глупости? Сериозна жена на 40 години си!“ Ей такива неща чувах и от приятелки. И на всичкото отгоре започнах да се чувства виновна. Какво толкова исках, след като имах всичко? Приятели, прекрасни деца, мъж, работа, сигурност… Често ми призляваше от подобни мисли. Не знаех къде се намирам и какво искам, какво ми липсва и защо се оплаквам. Започнах да правя глупости – да се напивам сама по улиците и да пиша писма на старите си гаджета.
Една сутрин се събудих с махмурлук и с ужасното усещане, че освен алкохола съм си причинила и друг един кошмар. Погледнах телефона си и видях имейла, който бях изпратила на В. Някъде след полунощ. Не го бях виждала от поне 10 години, а бяхме скъсали преди почти 20. Бях му написала, че не съм щастлива и че може би не е трябвало да се разделяме. Жесток срам! Докато срамът не направи място на жестоката изненада – получих отговор. В. ми пишеше, че също не е щастлив и че той също се обвинява за това, че преди 20 години ме е пуснал да си ходя.
Започнахме да си разменяме писма. Той от много време живееше вече в Щатите и имаше семейство – добра жена и три деца! Бяхме събудили нещо, което и двамата не сме подозирали, че още може да е живо. След първоначалния шок и двамата млъкнахме за известно време, а после започнахме с писмата наново. Сякаш се запознавахме за първи път. И се опознавахме като за първи път. Естествено беше да се влюбим отново – като за първи път.
Днес живеем сложно, но щастливо. Не е ясно какво ще излезе от тази наша втора първа любов, но 40-годишни като че ли сме по-смели от 20-годишни и това е напълно нормално. Защото сега знаем, че някои неща не трябва да се пускат. Защото познаваме цената на изгубеното.
Бъдете смели!
Л.
Коментари (0)
Вашият коментар