Т.Н.: Ако изживееш още един такъв ден, утре няма да се събудиш

Здравейте, чета ви от стартирането на mila.bg и реших, че най-после имам и аз какво да ви разкажа.

Животът ми беше на пауза поне 15 години. Женена, с мъж, с когото отдавна имаме само приятелски отношения, деца, които пораснаха бързо, работа, която харесвах в началото, но така и не мръднах нагоре в нея, приятели, които ту ме радваха, ту ме разочароваха… Бях стопирала всякакви емоции, живеех като робот, като на автопилот. Вехнех. Ту пълнеех, ту слабеех. Трудно изпитвах радост от каквото и да е. Постепенно свикнах с мисълта, че животът ми е приключил.

Миналата година едната ми дъщеря замина да учи в чужбина, а другата се изнесе под наем и останахме сами с мъжа ми. Никога не съм чувала тишината толкова страшна. Изплаших се, че ще умра от тишина. С мъжа ми разговаряме за ежедневни неща, но откакто децата се изнесоха, и ежедневните ни теми намаляха рязко.

Един ден се събудих и някакъв вътрешен глас ми каза: „Ако изживееш още един такъв ден, утре няма да се събудиш.“ Бях на близо 50 години. Имах малки спестявания. Огледах къщата си – освен книгите и снимките на децата нямаше нищо, което да е ценно за мен. Сякаш това дори не беше моят дом.

Действах като под хипноза. Събрах малко дрехи в един куфар, взех няколко снимки на момичетата и заключих вратата отвън, без да си взимам ключа. Качих се на едно такси и отидох на гарата. Купих си билет за първата най-далечна дестинация, която се предлагаше, и седнах да изпия един чай, докато стане време за пътуването ми. Наблюдавах хората. Изведнъж ми се стори, че целият свят се движи и върви нанякъде, някъде напред. Защо само аз бях останала толкова дълго време в безтегловно състояние?!

Когато се качих на влака, усещането, че умирам, ме напусна за първи път от няколко години. Излязох на прозореца и започнах да дишам с пълни дробове въздуха. И се яви ново усещане – че се раждам.

А после се яви още едно ново усещане – че искам да бъда щастлива! И още едно – че искам да обичам и да бъда обичана! И още едно – че искам да бъда любена и обожавана, и да пътувам, и да откривам, и да живея. Не мога да ви опиша какво значи да се родиш, когато си бил роден преди 50 години.

Нищо нямаше зад мен. Всичко беше пред мен и бях напълно готова за него. Каквото и да е, само не и това, от което бягах.

След два дена наех квартира в Солун и написах имейл на децата и на мъжа си. Обясних им, че съм се задушавала от този живот през последните години, и ги помолих да ме разберат. Помислих си, че трябва да им поискам прошка, но се отказах. За какво да ми прощават? Че спасих себе си от умиране? Че спасих тях от чувство за вина? Показах на децата си, че не трябва да се примиряват с нещастието си, и вярвам, че тепърва ще го правят.

Да ви призная, дори се влюбих. Рано ми е да пиша за това, защото се случи съвсем наскоро. Но вчера гледах свои снимки от България преди две години и своя снимка от вчера. На първите виждах една старица, една нещастна жена, посивяла от липса на страст и любов. На вчерашната снимка видях себе си – пълнокръвна жена, която е решена да живее оттук нататък щастливо.

Желая щастие и на вас и не допускайте да умирате живи!

Благодарим на Т.Н. за нейната изповед.