Здравейте, момичета!
Надявам се, че няма да ме критикувате за това, което ще ви разкажа. И че няма да забравите, че всеки си има история и обяснение за нея, а аз ще ви се отблагодаря с тотална откровеност.
Аз съм красива жена. Всъщност винаги съм била най-красивата там, където попадна. Първо в детската градина – все на мен даваха да рецитирам, да играя главните роли. После и в училище. Бях на около 10 години само, когато открих, че се различавам с нещо и това е външността ми. И тогава започнах да се възползвам от тази външност. Когато не знаех някой урок, мигах на парцали пред учителя или учителката и виждах как много често хората се разтапят от погледа ми. Да, мога да призная открито: превърнах се в красива манипулаторка още преди да порасна.
Не дружах с другите момичета, защото по презумпция вярвах, че те ми завиждат. А ми се струваше, че ако някой ми завижда, ще ми направи лошо. Странях от тях и се движех с момчетата. Играех футбол, карах скейтборд, въобще станах мъжко момиче. Освен това обичах да се движа с по-големите момчета, защото моите връстници ми изглеждаха като бебета.
Първото гадже имах на 15 години. Двама най-добри приятели се скараха заради мен, а аз наблюдавах ехидно отстрани. След три месеца зарязах гаджето си и тръгнах с приятеля му. Враждата им се задълбочи дотам, че една вечер се стигна до бой. Настоящият ми приятел беше пребит от бившия ми, който пък от своя страна беше прибран за няколко месеца в затвора, защото вече беше пълнолетен. Зарязах и това момче и заминах за Англия с друго.
И така година след година сменях мъжете не като носни кърпички, а като хартиени кърпички за еднократна употреба. Дали бях щастлива? Не, никога. Нито един ден не се бях събуждала щастлива от живота си. Доволна – да, доволна от властта си над хората, но никога не изпитах щастие.
Лутах се между влюбени в мен момчета още цели десет години. Използвах ги и ги презирах за това, че ми позволяват да се държа с тях като с отрепки. А депресията ми се задълбочаваше.
Срещнах Атанас на една гара в Белгия. Говорех по телефна с майка ми и той чу, че съм българка. Изчака ме да свърша разговора и ме поздрави на български. Когато видях погледа му, пълен с влажно обожание към това, което виждат очите му, ми призля. Казах хладно „здрасти“ и побързах да си намеря мястото във влака. Тогава чух зад себе си суетене и някакви писъци. Обърнах се от стълбичките на влака и видях, че хората са се скупчили над някакъв човек, който беше паднал на земята. Обикновено страня от такива неща, но този път нещо ме накара да отида и да видя какво става.
Атанас беше припаднал и отне около 2-3 минути, преди да си отвори очите. Първото, което каза, беше на български и го разбрах само аз: „Видях ангел и припаднах, какво сте се развикали?“ Стана ми толкова смешно, че буквално започнах да цвиля. Уплашените край мен белгийци недоумяваха защо се хиля така.
Оказа се, че Атанас има епилепсия, но бързо се свести и успяхме дори да хванем влака. Въпреки всичко бях уплашена за него и му предложих да седнем един до друг. Разговаряхме за всичко. Буквално за един час си разказахме живота. Той не се опита да ме сваля, дори комплимент не ми направи, а онзи поглед, пълен с обожание, беше изчезнал. Това ме впрегна страхотно и започнах да търся признаци, че този мъж ме харесва. Не бях свикнала да бъда безразлична на някого.
Потърсих контакт с него още на следващата седмица и оттогава сме неразделни. Атанас не се опитал да ме сваля, защото не вярвал, че е възможно „ангел като мен“ да му обърне внимание. Той е малко по-нисък от мен, не е хубав, нито дори е чаровен. Но е моят ангел. Мъжът, когото желая завинаги. Мъжът, който ми показа какво е да изпитваш щастие. Мъжът, който ме направи по-добър човек.
Коментари (0)
Вашият коментар