М.Ш.: Ако пуснеш любовта, умират няколко човека

Скъпа редакция,

От началото на рубриката чета историите на други хора и често потръпвам от ужас и от липса на надежда. Не съм си представяла, че някой ден ще ми се прииска и аз да ви пиша, но съм много щастлива, че такъв ден дойде. Защото съм щастлива! Една щастлива жена на 40 години, влюбена като за първи път, влюбена като ученичка.

С моя съпруг се разведохме преди 8 години по съвсем мирен начин. Любовта ни беше красива, но се случи толкова отдавна, че понякога имам чувството, че съм била друга жена, че съм живяла друг живот. Младежка любов с цялата красота и с цялата наивност да си мислим, че знаем какво искаме в този живот и какъв партньор би ни паснал наистина, докато смъртта ни раздели. Години наред живеехме спокойно, но без емоции, без разтърсващи моменти. Просто по инерция. Заради децата. Заради общия заем. Заради родителите. Заради хората. Но не и заради себе си. Обичахме се. Не е да не сме се обичали. Но не беше страст. Не беше сила. Той не беше човекът, без когото не бих искала да живея. Аз не бях жената, без която той не би искал да е жив.

Когато си дадох сметка за това, в първия момент реших, че навлизам в някаква криза на средната възраст и не обърнах внимание на тревогата си. Но тревогата вече беше у мен и започна да прави дупки в душата ми. С всеки изминал ден ставах все по-нещастна. Стигна се до там да пия антидепресанти, но те помагаха само на повърхността. Животът ми изглеждаше безсмислен. Наистина ли живеех живот заради другите хора?!

Наблюдавах мъжа си всеки ден. Той също не ми изглеждаше щастлив. Започнах, макар и плахо, да говоря с него за това. Разделихме се след неколкогодишни разговори и колебания. Но се разделихме с добро, затова и децата ни не пострадаха заради нашия развод. Напротив – обяснихме им многократно, че искаме да бъдем щастливи, че сме изчерпали щастието помежду си и че те също трябва да се борят винаги за щастието си, а да не оставят животът да ги всмуче и смачка.

След развода се чувствах странно. Сякаш камък беше паднал от шията ми, но в същото време ми беше празно и самотно. Не бях свикнала да съм сама. Но свикнах. След около година животът отново придоби усмивка. И започна да тече нормално. Постепенно се появи и очакването, че един ден истинската любов ще ме срещне.

И любовта дойде! Напълно неочаквано, но толкова красиво, че не съжалявам и за миг, че направих толкова жертви дотук, за да я дочакам. С моя любим не се познахме от пръв поглед. Мина време, той също имаше семейство при първата ни среща. Станахме приятели. Започнахме да работим заедно. Станахме неразделни... И един ден се събудих с ясното съзнание, че Той е моят човек. Че го обичам. Че го обичам дълбоко и страстно. Че не само пътищата ни са свързани, но и сърцата ни.

Познайте. Същия този ден той се беше събудил със същото усещане. Срещнахме се, казахме си всичко това и веднага взехме решение – ще бъдем заедно, каквото и да ни коства това! Така здраво се свързахме в онзи момент, че повече никога, нито за миг не изпитахме съмнение, че трябва да продължим като мъж и жена, като сродни души, като едно. Той трябваше да обясни това на жена си и на децата си. Те също трябваше да минат по дълъг и труден път, но с помощта на разговори и дълбока откровеност днес в цялата история няма нещастни хора. Напротив. Има едни по-силни хора, има хора, които са се борили за любовта и за най-правилното решение. А за мен най-правилното решение е безспорно – ако срещнеш истинска любов, не се разделяй с нея за нищо на света! Защото, ако го направиш, ще убиеш не само нея. Ще убиеш себе си, човека, когото обичаш, хората, свързани с вас и най-вече вашите деца, които ще научат от теб, че не бива да се борят за щастието си.

Борете се за любовта! Тя е единственото правилно нещо на света!