М.Л.: Мъжът и синът ми ме биеха 25 години, но днес започвам на чисто

Уважаема редакция,

Години наред не се осмелявах да разкажа на никого своята история, защото изпитвах срам. Изпитвах срам и вина и затъвах в тях всеки път, когато мъжът ми и синът ми ме пребиваха от бой. Дори не помня кога започна всичко. Имам чувството, че през целия си живот съм живяла в този кошмар. Аз не познавах друго освен агресията и днес разбирам, че може би съм приемала агресията за нормално отношение в едно семейство.
Сигурно ще си помислите, че съм безогледно глупава, за да мисля така, но не може да съдите за някого, без да сте живели неговия живот и един ден.

Бракът ми беше уреден. Баща ми и свекър ми бяха решили, че ще ни съберат, когато ние бяхме още на 12 (аз) и на 16 (мъжът ми) години. Навърших 16 и те организираха сватбата ни. Всичко беше сравнително нормално до вечерта, в която се прибрахме в семейното жилище и трябваше да правя секс с мъжа си. Бях малка и незряла и изпитвах панически страх от това той да ме види гола. Когато започнах да плача, свита в нощницата си на земята, той ме изтегли към себе си върху леглото и ми хвърли първия хубав бой.

От този ден нататък всичко ми е в мъгла. Мисля, че от този ден нататък спрях да съм жива и се движех като робот с фатално отскубнато сърце. Биеше ме по най-дребния повод, а когато направих опит за самоубийство, изчака да ме изпишат от болницата и ме наказа в тъмна стая и без храна в продължение на 3 денонощия. Изпитах такава паника в тъмното, че повече не посмях да посегна на живота си.

На 20 години родих сина ни. Не изпитах нито капчица радост. Продължих да живея като робот. И така през следващите 20 години. Детето ми беше на 13 , когато за първи път ми удари шамар. Оттогава двамата с баща му ме малтретираха редовно.

Преди две години до нас се нанесоха нови съседи. Мила двойка, с която разменяхме любезности по стълбите. Моят съпруг може да бъде много приятен с чуждите хора и мисля, че за кратко успяхме да ги заблудим, че живеем като нормално семейство. Една вечер ни поканиха на гости. Без да искам, счупих чаша за вода и мъжът ми страшно се ядоса. Удари ми шамар и ме напсува. Дори не видях реакцията на домакините ни, бързо се прибрахме вкъщи за поредната порция бой.

На следващия ден дойде полицай. И друг път се беше случвало някой да извика полицията. Както и преди, казах, че няма такова нещо и че съм паднала в банята, затова имам подутини по главата и лицето. Съседите ни обаче не оставиха нещата така. Без да навлизам в подробности, ще ви кажа само, че в крайна сметка мъжът ми има ограничителна заповед и няма право да ме доближава. Синът ми ме изпрати от вкъщи с думите: „Не си ми майка вече!“

Излязох от 25-годишния си затвор преди шест месеца. И отново дори не успях да изпитам радост. В началото плачех по 24 часа на ден, но с помощта на моите приятели – съседите, които спасиха живота ми, започнах лечение при психиатър и с всеки изминал ден се чувствам все по-нормална.

Това не е история за любов – не и такава, каквато очаквате да прочетете. Но това е първата крачка към новия ми живот и макар досега да съм била само мразена и мачкана, у мен има една нелогична и упорита надежда, че някой ден ще заслужа и нечия обич. Защото жаждата за любов е по-силна от всичко и няма насилие и болка, които да съумеят да уморят корена й.

Благодарим на М.Л. за нейната изповед.