Моят брак не е твой

Преди две години и половина ми предстоеше да встъпя в брак.

Да, ама на мен по ми прилягаше да пристъпя в него.

Да вляза, да прекрача прага с надежда, с трепет, с упование за доброто и за вечното.

Да се врека на другия. Да облека и обуя емоцията си в одеждите на сродните души и да се изфукам с нея пред любимия, с когото ще споделям себе си и в други светове.

Тогава една приятелка ме попита дали усещам вече разликата от това, че ще стана законово нечия, макар да съм негова от други времена.

Да, чувството ми за принадлежност се увеличи. Не заради лелката в гражданското, а заради това, че искам и по този начин да изкрещя любовта си в пръските на цветния прашец.

И така, докато свят светува.

Да, ама не всяка приказка и любовна история завършват така. Но всяка започва по един и същи начин – тя е връзка между двама души. Понякога по-интимна, по-наситена, по-продължителна от други.

Но като във всички останали отношения на социума, и тук има противоборство за власт, за контрол, йерархия, брутално блъскащи се с романтичното фентъзи, случващо се в Страна на любовните чудеса и в Горната земя на емоционалното благоденствие.

Бракът изисква грижа. Чували сме тая мантра сто пъти от майките си.

Той е марионетка на динамиката между съпрузите, на секса им, на общите им финанси, на непрекъснатото пазарене за това или онова.

Бракът е и закуска в леглото, и чистене с прахосмукачка в неделя, и родителски срещи, но също така е и комуникация с партньора, емоционална подкрепа, подстрекаване мечтите на другия и порастване в собствените си очи и в тези на съпруга.

Щастливият и дълголетен брак не изисква някакво си абстрактно желание да останеш женен на всяка цена.

На него му трябва яснотата, че и двамата партньори са задоволени и че отношенията не са в ущърб на въжделенията им като отделни персони.

За разлика от миналото,

днешният брак вече не се уповава на константна дълготрайност

Това, което спъва настоящето на брака, е фактът, че всеки аспект на отношенията трябва да бъдат съзнателно договарян и предоговарян.

В най-добрия случай бракът предизвиква индивида да съзрява, да пораства, да преодолява нарцисизма и да носи отговорност.

Старият модел на брака, в който мъжете и жените са с ясно дефинирани роли, вече не е възможно да съществува.

В исторически план успехът на брака се дължи на желанието на жената да подчини собствените си щения в услуга на съпруга и децата. Това е данъкът, който тя плаща векове наред, за да прокопса тази любовна институция.

В днешното общество, настояващо за равноправие на половете и за зачитане на индивидуалните права и свободи, такова пълно подчинение едва ли може да се случи.

Но каквато и „саможертва“ да изберем, не трябва да забравяме, че е важно бракът да се гледа с широко отворени очи. Да не се изпуска нито за миг душата на другия.

Защото само с общуване бракът ще е общ. В противен случай ще сме участници в женената версия на феномена „Аз ходя с един, ама той не знае“.