На днешния ден преди 6 години Япония беше споходена от чудовищно бедствие. Следствие от земетресението, последвано от серия вълни цунами, загинаха десетки хиляди хора, а катастрофална авария покоси АЕЦ Фукушима.
По този повод преди няколко години сп. "Всичко за жената" публикува историята на едно българско семейство, което преживя трагедията, случила се на връх рождения ден на първородното им дете. За щастие днес Станислава и Ивайло живеят далеч от този спомен и този свят, синът им расте щастлив и те имат още едно детенце. Вижте обаче през какво минаха...
На 11 март 2011 година Станислава и мъжът й Ивайло имат празник. Отбелязват втория рожден ден на своя син Александър. Сашко е толкова слънчево момченце, че ти иде да посегнеш към слънцезащитен фактор 50, когато ти се усмихне. На миналия 11 февруари той и родителите му все още живеят в Токио. Ивайло е завършил там и днес прави чудесна кариера като финансист в японската столица.
Сутринта семейството се буди по обичайното време, изпращат татко на работа, и Сашко и Стаси се отправят към ежедневната си програма. „Излязохме и отидохме в един парк – спомня си тя. – Бях планирала детето да поиграе там, а след това да напазаруваме, защото на следващия ден щяхме да имаме гости за рождения ден.” Времето обаче се оказва по-хладно отколкото очакват и тя решава да се върнат вкъщи, за да облекат по-топли дрехи. „Сашко не искаше да заспи, не можеше по-скоро. Сега си давам сметка, че може би е усещал нещо, знам ли.” Двамата се качват на втория етаж и Стаси пуска прахосмукачка. „Усетих, че се олюлявам и помислих, че ми се вие свят. Не можех да повярвам, че всъщност къщата се клати. Спрях прахосмукачката и осъзнах, че е земетресение. Много силно земетресение. Грабнах детето и изскочихме на улицата. Там земята продължаваше да се тресе.”
Стаси от студентка живее в Япония и по това време вече е свикнала с постоянните трусове. Казва, че голямо земетресение като това, което се случи у нас, в Токио има през 3-4 месеца. В началото, разбира се, се плашела, но свикнала. А и жилищните сгради там са дървени, конструирани за висока безопасност. Затова и японците не излизали навън по време на трус.
На 11 март обаче инстинктът я води вън от дома. Улиците са абсолютно празни. Земята се тресе и бучи. Колите се поклащат като лодки на някое пристанище при силен вятър. Стаси стиска малкото си момче и търси ограда, за която да се хване, защото очаква всеки момент асфалтът да се начупи и да се отвори дупка в земята. „За голяма радост точно срещу нас строяха две нови сгради и имаше работници, които не можеха да останат на строежа и наизскочиха, така че в един момент със Сашо вече не бяхме сами. Появиха се около 10 мъжаги, бяха що-годе спокойни, дори ме попитаха имам ли нужда от нещо. Повтаряха глухо: „У, доста силно е, доста силно.”
Стаси се чувства мобилизирана и мисли единствено как да предпази детето си. Отдавна живее в Япония и си знае урока – паниката е най-големият ти враг по време на природно бедствие. Когато всичко свършва, краката й още се клатят, но успява да вдигне сина си и влиза обратно в къщата. По телевизията вече говорят за земетресението. Епицентърът е на около 100 км от столицата и в него силата на труса е към 9 по Рихтер. Има и съобщения на няколко езика, че бреговете на страната са застрашени от идващо цунами. Обажда се мъжът й. Той се намира на 36-ия етаж и признава, че се е изплашил до смърт. В този миг земята се разтриса отново. Тя пак грабва детето и излиза, но този път част от майсторите са останали по работните си места. Когато и този трус приключва, се показва съседката. Заедно с двамата си синове – също малки момчета, е изпълнявала точно указанията на гражданска защита. Крили са се под масата, но младата жена се шегува, че с едната ръка придържала телевизора, че бил скъпичък.
Когато Стаси и Сашко се прибират в дома си, вече телефонни връзки няма. От България я откриват по скайп. Родителите й тук са в паника, плачат. Когато скоро след това тя се прибира при тях, съседката тайничко й казва, че не би искала никога повече да ги вижда толкова разстроени.
А животът продължава. На 12 март пристигат гостите на Сашко и всички изкарват заедно един весел рожден ден. „Смятахме, че всичко е окей – спомня си Стаси. – Но вечерта, когато нашите приятели си отидоха, се прокрадна първата информация за изтичане на радиация.”
Японските медии мълчат по въпроса. Впоследствие се оказва, че още на 11 март правителството е било наясно с опасността от изтичане на радиация от АЕЦ Фукушима, но в типичния си въздържан маниер японците оставят народа в информационно затъмнение. Обратно на тях западните медии разхерметизират временния покой и взривяват с новината. На 13 март по CNN вече официално се говори за ядрена катастрофа. „Когато чухме това сутринта, за по-малко от час взехме решение да бягаме”, спомня си Стаси и казва, че не земетресението, а вестта за радиацията е бил най-ужасният момент за тях. Трениран в японския начин на мислене, съпругът й първо се колебае: „Но как, аз утре съм на работа?!” Тя обаче е непоколебима и взима решението за цялото семейство. За по-малко от час събират багажа си и правят план за евакуация. „Когато чух по телевизията да обсъждат йодни таблетки, запечатване на прозорци и други познати от детстовото ми неща, за първи път се паникьосах. Японските ни приятели бяха изключително учудени от нашето решение. Те вярваха на своите медии, а и никой от тях не е изживявал Чернобил. За мен обаче нямаше вариант за оставане.” От летището им казват, че първите възможни свободни билети са за след два дена. Стаси и Иво се сещат, че в Токио има и друго летище, където има вътрешни полети през половин час. Зарязват нещата си, пускат кепенците и след час са в самолета за най-далечния, разположен на юг от Токио японски град Наха. „По пътя за летището се сетихме, че сме си забравили електронния четец за книги и се спогледахме: „А дали някога ще можем да се върнем и да си го вземем?” Първите дни след напускането на дома ни си представях недоизядената торта от втория рожден ден на Сашко, бутащата му количка Томас по средата на хола и чувствах, че сме изоставили тях и цялата къща. Единствено представата, че къщата има капаци и сме успели да ги пуснем, създаваше някакво илюзорно усещане у мен, че тя е предпазена. Всъщност знаех, че повече няма да се върнем там.”
Така и става, но продължават да са едно от най-чудесните семейства, които познавам. В тяхното семейство земетресения никога не е имало.
Честит рожден ден, Сашенце, от цялата редакция на mila.bg! Расти здрав и умен и имай шанса да изградиш и своето хубаво семейство, както са направили мама и татко!
Коментари (0)
Вашият коментар