М.Ш.: Омъжих се за циганин и не се срамувам!

Привет, редакция!

Вдъхновена от предишните истории на читателки, реших да ви напиша накратко моята. Аз съм от Пловдив, от семейството на учителка и лекар. Винаги всички са смятали, че аз самата ще стана лекар. Тези очаквания за мен ме тревожеха. Не обичам хората да ми казват какво трябва да правя.

Имах отлични познания в областта на химията и биологията, но напук не кандидатствах медицина, а журналистика. Баща ми не ми говори целия първи семестър, но понеже с него много си приличаме, мисля, че накрая ме разбра. Имах едно гадже – музикант. Рокер на мотор без средно образование дори, затова пък с татуси и с дълга коса. Това беше следващият удар за родителите ми. Съзнавах, че ги предизвиквам нарочно, но не можех да се въздържам, защото цялото ми детство беше минало в очаквания за мен – „ще станеш насладничка на кабинета на татко си, в краен случай – като мама“. Да, малко чепат характер съм и исках да им покажа, че сама ще определям каква ще стана.

Следващите няколко години се поуспокоих. След завършване на университета започнах да работя за един вестник като репортер и ме изпратиха в циганската махала. Това, че там срещнах мъжа си, не беше част от проклетията ми. Беше си любов и нищо друго.

Баща ми каза, че ще се отрече от мен, ако се омъжа за циганин,

с което вече ме провокира много сериозно. Омъжих се само след няколко седмици. Мъжът ми е най-доброто същество, което съм срещала и е най-грижовният съпруг. Любовта ни беше приета странно и от неговото семейство, но те за разлика от моето семейство впоследствие ме приеха.

Не ни е лесно понякога. Живеем с предразсъдъците на обществото, имаме малко приятели. Много мои приятели спряха да контактуват с мен, а аз невинаги се вписвам в компанията на неговите приятели.

Но любов има и никой не може да ни я вземе. Заради тази любов съм готова да изтърпя всякакви подмятания и присъди, не ме интересува. Един ден, вярвам, хората в България ще разберат, че циганите са хора като нас, но нямат равни шансове. Мога да напиша много по въпроса, но мисля, че това, което разказах дотук, е достатъчно, за да чуят всички: любов е нужна. Има ли любов, няма война.

Благодарим на М.Ш. за историята.