Да отхапеш от Голямата ябълка (галерия)

Ню Йорк е като ураган – винаги оставя следи, които разтърсват, развяват косите, карат те да се чувстваш едновременно застрашен и свободен, малък и голям. А след това оставят в тялото и ума ти вкуса, че с теб се е случило нещо значимо. За мен той се оказа ураган и в буквалния смисъл, но за това по-късно.

Никога не съм била от хората, които се прехласват по американската култура – мегаполиси, небостъргачи, бургери и дежурни усмивки. Или поне не бях – до момента, в който се случи да се потопя в нея. В Щатите всичко е същото, каквото сме го виждали по филмите, с една малка, но изключително важна подробност – усещането, че напълно реално се потапяш в гигантския бульон от емоции, цветове, шумове, таланти.

Отхапвам първото си парченце от Голяма ябълка, след като вече съм се разходила из Бостън и съм събрала малко тен край океана в Кейп Код – с други думи, почти съм стигнала до Седмото небе на туриста. Решаваме да пътуваме с автобус от Бостън – най-евтиният и сравнително бърз вариант: около четири часа, без обаче да се брои задръстването в самия Ню Йорк, което е гигантско и напълно непредвидимо. Понеже съм твърдо решена да се потопя в местния колорит, преди да се наредя на опашката за рейса, си вземам Макдоналдс от автогарата (впрочем, това е единственият вариант за хапване там – вероятно американците не си представят, че на някой може да не му допадат хамбургерите). Така с пълен стомах се смесвам с шарената тълпа в автобуса, която бъбри шумно на всички възможни езици. Пътниците се разделят на две части - едните вадят лаптопи и таблети и започват усилено да сърфират, останалите разопаковат пакети с храна и се започва голямото ядене, от което въздухът се насища с вкусни (и не чак толкова) аромати. Пристигаме в Ню Йорк по тъмно. Класическа картинка: зверски трафик, ярки светлини, клаксони, тълпи по улиците. Автобусът панорамно минава по Пето авеню – абсолютно неописуемо. Докато гледам в транс преминаващите пред очите ми култови витрини на най-скъпите модни марки в света, се оказва, че сме пристигнали. Слизаме и вече наистина сме в пастта на звяра.

Добрата новина е, че на спирката ни чака нашият домакин – човекът, в когото ще нощуваме. Никога няма да ми омръзне да повтарям, че американците са абсолютно невероятни хора. И който вярва в клишето, че са глупави, повърхностни и фалшиви, или не е общувал с американец, или е извадил доста лош късмет. Стив, домакинът ни, е професор по психиатрия в един от най-престижните местни университети. Но не си представяйте побелял, консервативен и скучен научен работник. Точно обратното – на около 40, свеж, усмихнат, с прекрасно чувство за хумор и брилянтен външен вид. Всъщност сме се виждали веднъж преди това, а когато разбра за намерението ни да идем до Ню Йорк, Стив отсече: „Там не бива да се дават пари за нощувка, защото има по-приятни начини да ги похарчите. Заповядайте вкъщи!”. Как да му откаже човек? И ето го – чака да ни посрещне, все едно сме най-малко роднини. Тръгваме от Манхатън към Бруклин, където живее Стив. Търпеливо и внимателно той ни посвещава в нюйоркските детайли – как най-изгодно да си купим карта за метрото, къде да внимаваме, кои райони да избягваме, как да разпределим времето си, за да видим най-важните неща... По-късно ще си дадем сметка, че съветите му, някои от които наглед незначителни, всъщност са безценни.

Докато получаваме напътствия и бъбрим, наоколо кипи живот – все пак това е „градът, който никога не спи”. Навсякъде има улични музиканти, кой от кой по-талантливи, минаваме покрай претъпкани барове, сблъскваме се с всякакви хора – облечени по последна мода, хипстъри, клошари. Накрая хлътваме в метрото – мрачно, тясно и доста мизерно. Обаче незаменимо за мащабите на мегаполиса. След около половин час сме в Бруклин – спокойно, не чак толкова шикозно като Манхатън, но някак с по-интелектуална атмосфера. „Бруклин е един съвсем различен Ню Йорк”, усмихва се Стив, докато отключва апартамента си. В хола има и друга гостенка – приятелка на Джошуа, съквартиранта на Стив. За миг онемявам при вида й – личи си, че няма част от тялото, която да не е претърпяла пластична операция – чип нос, високи скули, лифтинг на лицето и шията, силиконов бюст, „повдигнато” дупе. И всичко това в тялото на около 50-годишна жена. Гласът й е секси-дрезгав, облечена е в тигрова прилепнала рокля, пие мартини и се опитва да си купи по телефона билет за Малдивите – рано на следващата сутрин има намерение да се разходи до там. Напук на стресиращия външен вид, се оказва невероятно мила и веднага се захваща да ни разпитва за България. Стив обявява, че неговият дом е и наш дом и отваря хладилника. За разлика от консервативните бостънчани, които в повечето случи са трезвеници, в Ню Йорк работата е съвсем различна – уиски, водка, няколко вида вино и бира...

През нощта се уверявам от първо лице, че в този град е почти невъзможно да се спи – мятам се в леглото, преизпълнена в емоции и очаквания, което има и своята добра страна – гледам истински нюйоркски изгрев от тесния балкон: слънцето неумолимо се показва на фона на небостъргачите и уж мрачния град изведнъж светва очарователно. След това успявам да дремна за малко, за да ме събуди ароматът на кафе, което Стив ни е приготвил, преди да излезе за работа. Решаваме първия ден да се шляем безцелно из града. Качваме се на метрото, за да се озовем в центъра на Манхатън – голямата лудница. Която обаче е възхитителна. Тръгваме по Бродуей, сливаме се с тълпата, а аз през цялото време не мога да реша къде да задържа погледа си – на колоритния човешки поток, по витрините и театралните афиши или нагоре, към небето и небостъргачите. Изведнъж се смрачава. Парадоксът е, че когато си за първи път тук, не можеш да разбереш дали е мрачно заради гигантски високите сгради, или заради облаците. Всичко е огромно, обаче не те затиска, не те прави малък. Напротив – кара те да се усещаш свободен, вади най-доброто от теб, инстинктивно започваш да вярваш, че можеш всичко, че няма невъзможни неща. Ню Йорк неусетно бърка в мозъка ти, кара те да мечтаеш (по американски – за големи, велики неща), завихря те в своя пулс, в който не си прашинка от вселената, а самата Вселена. Озоваваме се на мястото, където отново вдигат Кулите-близнаци, срутени от атентата на 11 септември. Макар че е все така оживено, изведнъж виждам града черно-бял. Въздухът е наситен с напрежение и мъка. Спираме, за да погледаме туристите, които се снимат на фона на Близнаците. Правим го и ние, макар че ми се струва налудно да се „щракнеш” на мястото, където трагично са загинали толкова хора. Започва да вали.

Решаваме да се скрием от дъжда, като вкусим още едно от удоволствията на Голямата ябълка – шопингът. Хлътваме в Century 21 – молът, който ни е препоръчал съквартирантът на Стив. И се озоваваме в царството на консумацията – още една от запазените марки на Ню Йорк. Тълпи от хора, които жадно грабят какво ли не: дрехи, обувки, сувенири, кухненски принадлежности, куфари... Като обезумели пълнят количките и се редят на огромните опашки пред касите, където строги и намръщени продавачки приемат на конвейр кредитни карти. Когато излизаме навън, слънцето отново грее и се гмурваме в пъстрия поток, който ни отвежда до брега на океана, в малък парк, от който се вижда идеално следващият символ – Статуята на свободата. Вярно, че е абсолютно клише, обаче наистина е красива. Отказваме се да направим обиколка с корабче, защото вече се стъмва и решаваме да „атакуваме” още една емблема – Бруклинския мост. Ако трябва да класирам едно най-любимото ми място в Ню Йорк (макар че съм безвъзвратно влюбена във всичко там), то това категорично е мостът, от който виждаш части от града като на длан. Доверихме се на Стив, който ни посъветва да го видим по тъмно – заради милионите светлини, кадифеното небе, „градския” аромат на въздуха, влюбените двойки, забързаните колоездачи и космополитното чувство, че светът все още е едно прекрасно място за живеене. Има още много за разказване – ресторантчетата в Бруклин, винтидж магазините, музеите... да, и ураганът Айрин, който мина по това време през Ню Йорк. Все уважителни причини да чакаш с нетърпение следващата си хапка от Ябълката.