Завист и удари от властта - как големите ни таланти бягат и умират в чужбина

Константин Величков, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Димчо Дебелянов умират в чужбина и едва след намесата на българската държава са препогребани у нас.

Константин Величков умира в Гренобъл ден след пристигането си. Пенчо Славейков, огорчен от управляващите и отричан от “фасулковците”, както ги нарича, умира 46-годишен в Брунате, на брега на езерото Комо.

Петко Тодоров, брат на Яворовата изгора Мина, завършва земните си дни след пет операции в изгнание в Швейцария. Димчо Дебелянов е убит на Струмския фронт край Демирхисар по време на Първата световна война, макар че е трябвало да бъде в отпуск.

Авторът на “На острова на блажените” и “Кървава песен” вероятно е автор на първата театрална реформа. Налага му се като директор на Народния театър заради приемане на новия бюджет през 1909 г.

Прави класификация на артистите и обвързва заплащането им съобразно ролите, в които играят. Артистите се оплакват на министъра на народното просвещение Никола Мушанов от управляващата Демократическа партия. Той прави нова класификация на актьорите, но тя не е съобразно броя на ролите, а според приятелствата му с артистите.

Славейков е уволнен от Народния театър

и е назначен за директор на Народната библиотека. През април 1911 г. новият министър на просвещението във второто правителство на Александър Малинов - Владимир Моллов, е сменен от Стефан С. Бобчев.

Бобчев ненавижда поета, защото казал, че е безполезна организация “Славянски събор”. Сред създателите на която и ревностен защитник е точно С. Бобчев. Той защитава тезата, че организацията е защитник на руските политически интереси на Балканите, докато Славейков заявява, че всички славяни трябва да се обединяват не на интересите на една държава, а на основата на културата. Той дори пише протестно писмо до делегатите на събора. Подкрепят го и останалите трима от кръга “Мисъл” – Яворов, д-р Кръстев и Петко Тодоров.

Всъщност подобни разправии не плашат Пенчо Славейков. Докато е на специализация в чужбина през 1905 г., събратът му по перо Кирил Христов във в. “Ден” анализира поемата му “Фрина” в статии, озаглавени “Литературна клептомания”. Напада Пенчо Славейков, че плагиатствал. Конкретно за поемата посочва, че била изцяло компилирана от руския поет В. В. Крестовски. Самият Славейков признава, че

“няколко песни в тая книга са възпроизвеждане на чужди теми

– и аз вярвам, че по тоя повод нашите критици няма да пропуснат да изкажат своето благородно възмущение”.

Завихря се полемика, в която справедливо защитниците Славейкови отбелязват, че “Господин Пенчо Славейков се намира в странство и едва ли ще прочете тая дертлия от началото до край критика, па и едва ли ще удостои автора ѝ с какъв и да е отговор, толкова повече, когато подобен се съдържа отдавна още в бележките на неговите “Епически песни”. На същото мнение – да не отговарят – бяха и близките на П. Славейкова лица тука”.

Министерската смяна през 1911 г. заварва Славейков в Италия, където е командирован с Мара Белчева от стария министър. Новият - Бобчев, веднага издава заповед поетът да се завърне в България и да предостави отчет за свършеното в чужбина. Поетът оставя Мара Белчева в Рим и с наивната мисъл, че ще си издейства продължение на командировката, се връща. Той не знае, че министърът е наредил ревизия на Народната библиотека и има много “обвинения” срещу директора.

На 10 юли 1911 г. П. Славейков е уволнен

Назначен е с тройно по-ниска заплата за уредник на училищния музей в Министерството на народното просвещение. Това е подигравка със сина на народния трибун Петко Славейков - той е частично парализиран след като 18-годишен е заспал потен на пързалката в Пловдив. Според новото назначение трябва неколкократно всеки ден да се качва и слиза по дървените стъпала и да смъква книги, поръчани му от министъра. Славейков взема тримесечен отпуск по болест и заминава за Цюрих, където от Италия е пристигнала Мара Белчева.

Оттам двамата отиват в Рим и се настаняват в къща на ул. “Бонкомпани” 79. И решава да не се връща повече в България. Същото решение оповестява и Мара Белчева.

С капарото от продажбата на къщата си и с пенсията ѝ двамата се надяват да преживеят известно време, докато намерят източник на доходи в Италия. Въодушевен от красотата ѝ, Славейков възкликва, че напразно си е губил времето в Германия. (Той е завършил философия в Лайпциг).

Здравето на поета е разбито. Страда от високо кръвно, сърдечна склероза и нефрит. В началото на май 1914 г. с Мара Белчева пристигат в Брунате, красиво селце на брега на езерото Комо. Там са живели Мадам дьо Стал, известна писателка, упорито ухажвана от Наполеон Бонапарт и първа феминистка, както и белгийският поет и драматург Морис Метерлинк.

За нас Брунате е свързано с трагични събития – освен Славейков там умира и композиторът маестро Атанасов.

Славейков и Мара Белчева отиват там, за да подобри поетът здравето си. Двамата се настанили в стая на вила “Бела Виста”. Условията са мизерни – две легла, гардероб, умивалник, скрин и масичка с два стола. Там той довършва “Кървава песен”. На 27 май през деня му прилошава. Сопва се на Мара Белчева, която иска да извика лекар. Сутринта на 28 май в 5 часа получава инсулт. Умира следобед от втори, по-силен. Последната му дума била: “Светлина”.

От Мюнхен, където е по това време, пристига Боян Пенев. Ето какво пише той в картичка до съпругата си Дора Габе: “Наоколо са Алпи. Когато захожда вечер слънцето, Пенчо ще слуша своя псалм”.

След няколко дни брат му Христо, който е в Брунате, плаща разноските за престоя на собственика на вила “Бела Виста”. Парите от продажбата на къщата на Мара Белчева не са стигнали.

Държавата ни иска тленните останки

на Пенчо Славейков, но ѝ е отказано заради обтегнатите между Италия и България отношения в навечерието на Първата световна война. В Народното събрание обаче е гласувана сума за поддържане на гроба в Брунате.

В продадената къща на Мара Белчева живее семейството на шведския евреин Мордекай Еренпрайс, който е равин в София и инициатор за построяване на синагогата. Впечатлен от поезията на Пенчо Славейков, той запознава своя приятел Алфред Йенсен с нея. Шведът от 1901 г. Алфред Йенсен е член на Нобеловия комитет към Шведската академия в Стокхолм. Комитетът рецензира, че “Поемата на Пенчо Славейков надминава “Пан Тадеуш” на Мицкевич”.

Оттук тръгва легендата, че българинът е можел да спечели Нобел

за литература. Не е било възможно – тя се дава само на живи писатели. За представянето на Пенчо Славейков в Нобеловия комитет Алфред Йенсен превежда и “Епически песни”. През 1914 г. награда не е връчена – победителят Ерик Аксел Карлфелд я отказва.

И Петко Тодоров, авторът на “Идилии”, драмите “Змейова сватба” и “Зидари”, и още десетки разкази, напуска България разочарован и неразбран. Малцина знаят, че по време на Първата световна война той се сприятелява с Лев Троцки. Официалният претекст да напусне родината си е, че трябва да си оперира апандисита при проф. Ру, а истинският –

да се махне от литературните борби и ширещата се посредственост

Болестта му не се оказва апандисит, а актиномикоза – гъбично заболяване. Получил го, защото, докато се разхождал из природата, обичал да дъвче тревички. След отстраняване на апендикса гъбичките причиняват гнойна рана на аортата. Лекуват го обаче от туберкулоза. Писателят не понася лекарствата и след нови четири операции умира в Шато д’Екс на 14 февруари 1916 г. Последните му желания са трите му деца да завършат висше образование и да бъде погребан във Веве. (Там са гробовете на Хенрих Сенкевич, Греъм Грийн и Чарли Чаплин – б. а.) И за подръжката на неговия гроб са отделени средства от бюджета.

През 1921 г. Райна Тодорова и Мара Белчева правят постъпки пред земеделското правителство Петко Тодоров и Пенчо Славейков да бъдат препогребани у нас. На 22 юни 1921 г. е насрочено новото погребение. Тленните останки на двамата са изложени в Народния театър. Техни произведения рецитират Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Елена Снежина, Златина Недева. На опелото в църквата “Света София” траурно слово държи Боян Пенев. Казва, че “ние не ценим своето”, а като причина за смъртта им посочва “подигравките от злоба, завистта и неподбирането на средствата, с които ги уязвяваха враговете им”. Хилядното множество задръства ул. “Мария Луиза” по пътя си към Централни гробища. Там слово произнася проф. Асен Златаров. За Пенчо Славейков казва: “Сред нас, варвари, той беше културният” и “Величието на тоя човек не даваше мира на тия, които живеят в утайката на живота”.

В деня, когато го покосява куршума Дебелянов трябвало да е в отпуск

На 1 срещу 2 октомври 1916 г. Пета рота под командването на подпоручик Димчо Дебелянов води боеве с английски войски край Демирхисар, днес Сидирокастро в Гърция.

Ротата отстъпва в тила. Командирът ѝ е съблякъл шинела си. Край него минават войници, които носят трупа на покрития с платно поручик Димчо Българински. Войниците край командира си чуват от устата му: “Лош сън сънувах. Непременно ще ме убият.” След това капитан Вълчев от Бдинския полк моли Дебелянов с ротата си да заеме по-преден окоп.

Поетът става прав. След секунди неволно вдига ръце, завърта се, изпуска револвера и се свлича на земята. Взривен куршум го е ударил в долната част на корема. Бинтоват го, но превръзката потъва в кръв. Иска вода и пита: “Нали няма да умра?” Някой му отговаря, че раната е лека. “Ох, не е леко”, отвръща с усилие, отпуска се и изпуска последния си дъх.

Нелепото в тая трагична история е, че Димчо Дебелянов е определен да получи отпуск по време на битката, но той отказва.

Погребан е в църквата на Демирхисар. 15 години след смъртта му негови приятели и следовници от кръжока “Живо слово” се обединяват около идеята да бъде препогребан в родната си Копривщица. Група, в която са писателите Димитър Подвързачов, Георги Райчев и Георги Михайлов, негови близки и приятели, тръгва за лобното му място. В полицейския участък им преглеждат документите и заявяват, че трябва да питат за разрешение в Серес. Оттам пък уточняват, че при разкопаване на гроба могат да присъстват само роднините. Разкопаването прави братът Илия. Костите му са препогребани в двора на църквата “Света Богородица”.

През 1932 г. се взема решение на гроба му да се издигне паметник. Пак от “Живо слово” канят най-известния скулптур Иван Лазаров. Той пък гостува в дома на Фани Попова-Мутафова и съпруга ѝ Чавдар Мутафов в подбалканския градец. Един ден случайно видял стопанката Лила Паралеева, седнала на прага на портата, подпряла глава и унесена в мисли. Решил, че това ще е паметникът. Баба Лила обаче не се съгласила да позира, а скоро след това починала. Модел станала Лала Душкова.

А майката на поета, с която мнозина свързват “Тя чака своя син”, е починала 3 г. преди Димчо Дебелянов.

 "Тия позорят страната ни!" - Константин Величков сочи министри, емигрира и получава инсулт

Създателят на Рисувалното училище Константин Величков пристига в Гренобъл и на следващия ден ... умира

Той е бил два пъти министър, но напуска България неразбран и отричан през 1907 г.

Когато предлага проекта си за Рисувално училище, Петко Каравелов му опонира: “Ще излязат от това училище нещастници, които ще съставляват жалък полуинтелигентен пролетариат, защото други науки няма да знаят, следователно за нищо няма да бъдат годни”.

Величков му отговаря: “Не можех да помисля, че един шеф на партия, който на всяка минута говори, че всичко знае, ще въстане и ще каже: Не, на България не е позволено да помисли и тя един ден да внесе своя дял в общочовешката история”.

След като напуска министерския пост, Величков остава без пари. Назначен е за дипломатически агент в Белград, но след две години е отзован и принудително пенсиониран. Отдава се на литературен труд и завършва превода на Дантевия “Ад”.

В средата на септември 1907 г. в Народния театър се играе “Доходно място”. Сред зрителите преобладават студенти, а и някои министри. След финала се чуват бурни младежки аплодисменти, но и освирквания от местата на министрите. Величков се изправя от мястото си в ложата на директора на театъра и се провиква: “Ето ги тия, които позорят страната ни! Браво на младежта, която ги изобличава! Не сме изгубени, докато имаме сърцата на такива младежи”.

На 30 октомври напуска България със съпругата и дъщеря си Софийка и се установяват в Гренобъл. Преди това е разпродал покъщнината си и семейните ценности. На 2 ноември през нощта получава инсулт и умира.

Негов сънародник по това време е в Гренобъл, присъствал на аутопсията и твърди, че белите му дробове били пълни с кръв. Установило се и че единият му бял дроб и единият му бъбрек не функционирали. Лекарите се учудили как е могъл да живее в това състояние. Погребан е в гренобълските гробища. През 1909 г. тленните му останки са пренесени в София и препогребани в Централните гробища.