Кралица Ема - историята на една дръзка жена от колониите

август 1880 година. По синьо-зелените води на Пасифика се плъзга платноход. Насочил се е към брега на Нова Британия. С белите си плажове и кокосовите палми островът изглежда като райско кътче. Младата жена, която командва на борда, е на друго мнение. Убийственият климат наскоро е отнесъл един от служителите й. Местните, с които е правил сделки по нейна поръка, са ловци на роби и канибали. Преди две години нарязали на парчета и опекли четирима мисионери – първите чужденци, пожелали да се заселят при тях.

Търговският пункт изглежда пуст. Ала докато Ема Форсайт и хората x доближават с лодка брега и се борят с прибоя, кормчията съглежда в храсталаците десетина въоръжени мъже. Моряците обръщат лодката, налягат здраво веслата и бързо се връщат на кораба. Вдигат платна и се отдалечават в открито море.
Странно, но нито едно кану не се втурва да ги преследва. Хората на Ема вече вярват, че са се отървали – и тогава по палубата се посипват камъни, надупчват платната и корпуса. Мъжете на брега използват прашки, каквито никой бял не е виждал. Камъните улучват силно и точно дори на 100 м разстояние. Екипажът с мъка успява да спаси кораба.
Младата жена скоро изпраща в търговския пункт друг човек. За по-малко от година и той, и двамата му служители са убити. Въпреки това Ема Форсайт не се отказва от плановете си.

Северната част на 600 километра дългия остров, в чийто център се издигат планини, високи до 2500 м, където дебнат маларийни комари и вулкани бълват лава, трябва да стане седалище на нейната търговска империя.
Планът й е колкото мегаломански, толкова и гениален. Макар и само 30-годишна, тя иска да стане най-богатата жена на света. „Кралица на Южното море", която ще властва над повече от 1000 служители, ще разполага с цяла флота и с дузина плантации, ще се къпе в шампанско, ще си сменя любовниците и нощем ще им свири на пиано на борда.

Ема е красива. И без­милостна бизнесдама

През 80-те години на ХІХ век в Меланезия живеят твърде малко бели и повечето се занимават с търговия. Обменят стъклени перли, платове, брадви и тютюн срещу бялото и черното злато на Южния Пасифик. „Бяло злато" е копрата, сушената ядка на кокосовите орехи, която в Европа преработват на маргарин. На търговете в Лондон и Хамбург един тон копра достига цена от 16 фунта – по днешния курс почти 2000 евро.

Още по-желано е „черното злато" – тъмнокожи островитяни, дали името на тази част от Пасифика: Меланезия означава „черни острови". В Австралия, на Самоа или Тонга европейците са започнали да правят плантации. Плодородна земя има в изобилие, но хората, годни да я обработват в тропическия климат, са малко. Затова все повече кораби се насочват към Меланезия.
„Лесно се намират начини да привлечеш негрите, макар и повечето да са непочтени" – пише немски пътешественик и разказва как „вербовчиците", които, без да се замисля, нарича роботърговци, слизат на острови, чиито обитатели никога не са виждали бели хора. Празнично облечени, те канят местните да се качат на борда, примамват ги в трюма, запяват химн, който заглушава дрънченето на котвената верига, и отплават. Гладът, жаждата и оковите правят пленниците покорни. Сред най-усърдните роботърговци се отличава една жена: Ема Форсайт.

Австралийски пътешественик описва появата є на официална вечеря, дадена от двама хамбургски търговци на остров Матупи, по следния начин: „Много красива жена, която веднага се набива на очи. Облечена в бял сатен. В блестящата черна коса е сложила тиара с диаманти." Шест момичета носят шлейфа й, веят й с ветрила, навиват й цигари. „Държи се като кралица" – възхищава се хронистът.
Други свидетели от онова време не са толкова въодушевени. Те заклеймяват жената с тен на южноевропейка и изкусителна усмивка като „канибалска принцеса" – и като мръсница.
И до днес историите за нейния стил на живот, за изявите и деловите й практики са част от легендите за Южния Пасифик.

Трудно е да се каже каква част от тях е истина. Не е запазено нито едно нейно изказване. Хронисти като Р. У. Робсън, написал книга за нея през 60-те години на ХХ век, не са я познавали лично.
Знае се, че Ема Форсайт е наследила пионерския си дух от баща си, американеца Джонас Коу. Той произхожда от уважавано семейство, но напуска родния дом, за да стане моряк. Едва 15-годишен, пристига с китоловци в Полинезия – островен свят далеч на изток от Меланезия, към който принадлежат например Хаваите и Таити. След плаванията на Джеймс Кук през ХVІІІ век те са известни като райско място, обитавано от красавици.

Обзет от копнеж по този рай, през 1838 г. Джонас Коу бяга за втори път – не от семейството си, а от кораба, за да остане на Самоа. На островите създава 18 деца от шест жени. Още от самото начало възпитава дъщерите си много строго: докато самоанските деца прекарват дните и нощите на брега, момичетата са длъжни да си лягат точно в 20 ч. Коу ги принуждава да носят европейски дрехи и не им позволява да общуват с местни момчета. „Не ги гледам, за да се омъжат за самоанци!"

Ема, родена през 1850 г., посещава училище в Сидни и Сан Франциско, за да се научи да се държи като дама. Връща се на 19 години без знанието на баща си и още на пристанището подлудява мъжете. Коу, вече американски консул, набързо я омъжва за младия шотландец Джеймс Форсайт. Докато съпругът й е в морето, Ема живее в дома на баща си. Води счетоводството му, вижда жените му да влизат и излизат.
Поради факта, че произхожда от две различни раси, принадлежността й към света на белите винаги е под въпрос. Затова тя дава всичко от себе си, за да затвърди положението си с пари и престиж.

Земя! Плантации! Ема решава да стане богата

Така започва кариерата на бизнесдамата Ема Форсайт. Тя пътува с мъжа си до Окланд и Сидни, намесва се в политиката на родината си. Самоа все още е независимо кралство, но американци, британци и германци се състезават да го завладеят. Ема – вече майка на син, даден за отглеждане на роднини – подкрепя американците и особено един ослепително красив офицер, който й става любовник. Шотландският й съпруг изчезва в морето.

В политическия хаос бащата и дъщерята губят голяма част от имуществото си. Джонас Коу решава да се съюзи с живеещия на Самоа търговец и хотелиер Томас Фаръл. Вероятно и дъщеря му е била част от сделката, защото след едно празненство Коу я отнася пияна на кораба на своя нов компаньон. Едва на сутринта Ема разбира какво се е случило. Разправят, че извикала: „Собственият ми баща ме зароби".
През следващите години Ема и Фаръл работят за хамбургска търговска къща, една от най-големите в Пасифика. Фирмата „Годфрой" разполага със 100 кораба. Към 1860 г. са изградени първите кокосови плантации на Самоа, за които Ема набира работна сила от отдалечената на 1000 км Меланезия. Успехът на хамбургчани отваря очите на Ема за богатството, което осигурява разработването на плантации.

В главата й узрява план да последва примера на работодателите си. Проучва огромната територия на Адмиралтейските острови на северозапад и стига чак до разположената на 3000 км на югоизток Нова Каледония.
Макар че Меланезия е много голяма, пътищата на търговците често се пресичат. Един ден Ема и Фаръл влизат в атол, чиито обитатели са нападнати от сънна болест. Фаръл се страхува от зараза и отказва да слезе на сушата. „Всички са пияни" – заявява Ема и показва бутилки с немски надписи. Братята Хернсхайм са ги изпреварили и са изчезнали с наличната копра и с всички годни за работа.
Срещат се в лагуната на атола Ебон, на 2000 км от най-близката суша. Ема и Фаръл искат да си изяснят отношенията с Хернсхайм: кой на кои острови има право да слиза. „Да пием за кралицата на Южното море" – въодушевява се пияният Едуард Хернсхайм. Титлата се харесва на Ема и тя ще я носи до края на живота си.
„Кралица Ема" мами безогледно

През 1878 г. „Кралица Ема" и Томас Фаръл се заселват в Меланезия. Построяват си къща и търговски пост на островчето Миоко, разположено северно от Нова Британия. В близко съседство вече живеят немски търговци.

През 1880 г. Ема започва да купува земя. Местните „бизнеспартньори" нямат представа за стойността на имотите и тя купува три атола с площ 10 кв. километра за четири брадви и десет фунта тютюн, после и друга островна група, с площ 100 кв. километра, за 50 паунда – по днешния курс 8000 евро.
В Нова Британия Ема се сдобива с два квадратни километра за топ плат и 2,5 кг тютюн. Купува още 10 квадратни километра за 200 марки (днес около 1300 евро) и малко от местните мидени пари.
След няколко години туземците започват да се оплакват, че не са разбрали какво съдържат договорите – вярвали, че отстъпват правата си за ползване само временно.

През 1882 г. Ема довежда на Миоко по-малката си сестра Феба и съпруга й Ричард Паркинсън, който е земемер, ботаник и етнолог. Досега е работил на Самоа за семейство Годфрой и познава плантациите им. Паркинсън става най-важният помощник на Ема.
Двамата проучват северното крайбрежие на Нова Британия, където преди две години местните са нападнали Ема с камъни. Паркинсън е въодушевен: в тази земя ще расте всичко, обещава той. Планират да построят в залива Бланш пристанище, складове и кантори, над тях къщи и градини. Садят кокосови палми, памук, какао и овес, експериментират с тропически плодове, поръчват растения и семена от цял свят. Внасят коне, магарета, говеда, овце и кози.
Скоро се появяват и други заселници. А в далечния Берлин опериращите в Южния Пасифик търговци настояват пред кайзера и канцлера Бисмарк да защитят интересите им. Опасяват се да не ги изместят холандци, британци и американци, които вече имат колонии там.
Ема знае, че много скоро една от великите сили ще завладее избраната от нея родина. Надява се да не са британците, които държат на расовото разделение: „Господ е създал белите и черните, но мелезите са от дявола."

На острова на Ема се вее немски военен флаг

Вторник, 4 ноември 1884 г. На остров Миоко хвърлят котва немски военни кораби. Сред тях е и параходът „Самоа". С него пристига агентът на Новогвинейската компания Ото Финиш. Задачата му е да завладее северното крайбрежие на Нова Гвинея и архипелага Бисмарк за Германия. На Миоко е вдигнат военен флаг в черно, бяло и червено, украсен с императорския орел.
Меланезия получава името „Архипелаг Бисмарк" и става немски протекторат. Това означава, че Германия ще защитава претенциите си с военна сила, но управлението се предоставя на Новогвинейската компания: тя получава големи привилегии, например да назначава чиновници и дори да сече монети.
Едно от първите действия на новия райхскомисар Густав фон Йорцен е да повика Ема в кабинета си. Президентът на Новогвинейската компания Адолф фон Ханземан й съобщава, че не признава претенциите й към земята. Не отстъпва от решението си дори когато тя му заявява, че е регистрирала имотите си в своята родина – защото смята, че тя говори за Самоа, някакъв си незначителен тихоокеански остров.

Ема обаче го изненадва. „Аз съм американска гражданска – съвсем спокойно заявява тя. – Покупките ми са регистрирани в американските консулства в Сидни и на Самоа." Действията й са в съответствие с международното право и Ханземан не може да пренебрегне гражданка на една велика сила. Скърцайки със зъби, той се отказва от искането си. За да не претърпи още такива поражения, райхскомисарят издава заповед за в бъдеще купуването на земя да става само с негово разрешение.
Никой не е в състояние да спре възхода на Ема. Тя непрестанно разширява търговската си империя. Повечето немци са впечатлени от острия є ум и способностите й. И от умението є да пренебрегва нормите.
Ема си взема нов любовник – капитан Сталио, по произход далматинец. Нанася се в нова къща на Нова Британия. Упорито излага на показ богатството си, сервира менюта с 20 ястия на златни чинии и смесва коктейли на изхвърлен на брега олтар, който използва за домашен бар.

От Самоа пристигат сестри и племенници, които допринасят за привлекателната сила на дома й. „В Ралум има едно специално място за светски събирания. Там се стича младежта на страната, племенниците и племенничките на кралицата" – пише следващият немски губернатор.

Племенничките предизвикват безброй скандали, в крайна сметка обаче се омъжват за немци, британци, новозеландци, австралийци и американци. Това още повече укрепва позицията й.

декември 1890 г. Ема е на върха на славата. Обществото на архипелага Бисмарк я боготвори. Бизнесът й се разраства, до нея е обичан мъж. За един кратък миг щастието изглежда пълно. Ема организира пищно коледно парти, на което кани цялото семейство и всичките си служители, моряци, търговци и работниците от далечните острови. Голямата къща се изпълва с хора и смях.
Липсва само брат й Джон. Той живее на островите Фед, на 300 км от сестра си. Местните вече са убили двама бели търговци. Коледа и Нова година минават без вест от Джон.

Съпротива? Ема и съседите й не знаят милост

На следващата година Ема изпраща на островите брат си Хенри. Местните го канят на празнично угощение. Двама приятели го предупреждават: домакините ще го вържат и удавят, както са постъпили с Джон.
Хенри успява да избяга. Връща се с 50 въоръжени мъже и капитан Сталио. Островният вожд се скрива със сина си в една колиба. Агостино Сталио ги приканва да излязат, но те го застрелват, преди да загинат под град от куршуми.

Тъжният апогей на десетилетен конфликт. Белите отвличат десетки хиляди меланезийци и ги принуждават да работят в плантациите им. Ема даже се опитва да „култивира" годни за работа хора. Изпраща в далечните атоли едри, силни мъже от избрани племена, за да създават яки наследници. Много островитяни умират от венерически болести, едра шарка или грип – болести, донесени от белите.
Не е чудно, че меланезийците започват да нападат всеки бял, стъпил на островите им – пишат свидетели от онова време. Ема и съседите й отмъщават жестоко за всяко нападение, опожаряват цели села, унищожават ниви и убиват десетки невинни. Вбесени селяни нападат самата Ема, след като двама от охранителите й са изнасилили местна жена и са я оставили да умре в джунглата. Късметът не я изоставя: зет й успява да я отърве. Хората му отново убиват десетки туземци.

Ема погребва любимия си в своето частно гробище. Вече е на 42 години. Докато е изграждала бизнеса си, е изгубила съпруг, трима любовници, много служители, съседи и приятели. Неизчерпаемата й енергия започва да гасне. А може би осъзнава, че обществото се променя. Първо идват немските чиновници, после и жените им. На дневен ред отново са моралът, произходът, класата. Над къщата й все още се развява американското знаме, но тя усеща, че е в опасност.

През един тих, относително хладен ден на 1893 г. Ема обсъжда проблема със сестра си Феба. Двете жени седят в удобни кресла на верандата. Феба делово предлага да решат проблемите с помощта на пруския офицер Август Карл Паул Колбе.

Той е 15 години по-млад от Ема и има огромни дългове. Въпреки това Ема може да се омъжи за него и да си осигури място в немското общество. През февруари 1894 г. вдигат сватба. Сключили са сделка: нейните пари срещу неговото име. Ема Колбе става гражданка на Прусия. Но отказва да даде на мъжа си дял от фирмата.
До края на живота си Колбе предизвиква скандали. Изневерява на Ема с една от доведените й сестри, осъден е за фалшифициране на документи. Като негова съпруга обаче Кралица Ема продължава да властва още десет години над немското Южно море.

Тя продължава да разширява империята си. Протекторатът, от 1899 г. официално немска колония, просперира. По случай края на века Ема организира фойерверк, през юли 1900 г. отваря първия хотел на архипелага Бисмарк. Отбелязва петдесетия си рожден ден с пикник: насред джунглата поднася на гостите си шунка и агнешко, риба и раци, салати, зеленчуци, пудинг. Колонията отново почита вече немладата Ема Колбе като своя кралица.
Само сестра й Феба има представа какво се случва зад тази бляскава фасада. След години признава: „Ема пиеше много шампанско. Иначе не можеше да заспи, дълго лежеше будна и мислеше."
През последните години от живота си Ема страда от диабет. Заплашена от ослепяване, се подлага на няколко операции. Към 1904 г. вече всички знаят, че тя би желала да продаде империята си. През 1909 г. успява да се споразумее с хамбургския търговец Рудолф Вален и получава 3,5 млн. марки – по днешния курс повече от 17 млн. евро.

Краят на Ема: свръхдоза шампанско я убива

Ема обръща гръб на Южното море. Отива в Австралия, живее там сама и болна, докато Паул Колбе се забавлява в дамско общество в Европа. Кралицата никога не е обичала да дели, освен това се опасява от караници за наследството, ако семейните отношения са неясни.
Заминава за Монте Карло и на 13 юли 1913 г. отсяда в същия хотел, в който се е настанил съпругът й, придружен от руса хубавица.
За случилото се след това има разни слухове.

Австралийски вестници съобщават, че е застреляла съпруга си и себе си при сцена на ревност. Други говорят, че се скарала с мъжа си в такси, станала злополука и Паул Колбе загинал. Сигурно е само едно: Паул Колбе умира на 19 юли 1913 г., жена му – два дни по-късно. Вероятно е починала от диабетна кома, следствие от прекаляване с шампанското. През ноември 1913 г. урните с праха на Ема и съпруга й са погребани в частното им гробище на Нова Британия.