Нищо не свършва, всичко се променя

Ученият Антоан Лавоазие описва този универсален закон: „Материята нито се създава, нито се унищожава, а само се трансформира“. Дали обаче този ключов принцип на химията звучи вярно и за това, което е нематериално като чувства, емоции и мисли?

Този въпрос ни засяга най-много, когато преминаваме през трудна ситуация като загуба или раздяла.

"Началото никога не изчезва, дори и с края."
Хари Мулиш

Например, когато една връзка приключи и ние не сме били подготвени това да се случи. Или когато някой, когото обичаме, починe и ние силно изпитваме нужда да го видим отново. Или когато нещо друго ценно за нас внезапно изчезне от нашия свят...
Може ли всъщност да кажем, че когато нещо свърши, то свършва завинаги? Дали смъртта или дългите разстояния слагат край на нещата завинаги?

Краищата, през които преминаваме в живота
Всичко, което има начало, трябва да има и край. В действителност ние се сбогувахме с голяма част от живота си. Започваме нови глави и поемаме нови ситуации, което ни кара да оставим други заровени в миналото.

Когато се раждаме, ние се сбогуваме с тази топла, успокояваща утроба. Сбогуваме се с времето в живота си, в което не трябва да правим абсолютно нищо, за да задоволим основните си нужди.
Оттам нататък започваме един непрекъснат цикъл от начала и краища.

Когато тръгнем на училище, ние се сбогуваме с живота, който сме прекарали у дома с нашите майки. Сбогуваме се с детството, за да разцъфтим в юношеството. Сбогуваме се с юношеството, за да станем възрастни. В крайна сметка започваме да се подготвяме да се сбогуваме с живота.

Преживяваме множество „краища“, които идват бавно, но стабилно, белязвайки живота ни.

Сменяме училищата и се сбогуваме с онези отношения, които сме формирали, и очакванията, които са витаели в съзнанието ни. Преместваме се в нов квартал и откриваме, че всичко се променя в нашето битие, и един живот свършва, както започва друг. Озоваваме се на нова работа, или живеем в друга държава, или просто виждаме, че всяко нещо само по себе си трябва да свърши.

Ние сме изложени на край през целия си живот, но дори не го осъзнаваме.

Краищата, които наистина ни разтърсват, са тези, които ни изправят лице в лице с вечното, безкрайното. Тези, които ни карат да се замислим за понятията „завинаги“ и „никога отново“. Гледането направо в нищото може да бъде шокиращо и ужасяващо преживяване.

Краят без край
Ако имаме любим човек, който умира, или някой, който просто изчезва от живота ни без обяснение, това, което ни кара да страдаме, е съзнанието, че никога повече няма да видим този човек. Страдаме, знаейки, че никога повече физически няма да имаме този човек пред себе си и че връзката, която споделяхме с тях, никога повече няма да бъде същата.

Това са неща, които знаем и въпреки че е така, ние продължаваме да изпитваме любов към този човек и чувстваме, че трябва да го видим отново. Това е драма: връзката е прекъсната, но чувството, което я създава, никога не избледнява. Въпреки че този човек вече не е физически там, ефектът, който е имал, може да остане с вас завинаги.

Всички се съпротивляваме да пуснем някого, когото обичаме. Не може да го забравим просто така. Не може да пропуснем комфорта на рутината да виждаме или чуваме този човек, който ни кара да се чувстваме толкова сигурни и щастливи.

Дори връзката ни с някого, когото сме загубили, да не е била най-добрата, знаейки, че този човек е там, ни е дало усещането, че все още има ред във Вселената. Но когато той ни напусне, се открива тъмна бездна, в която не искаме да поглеждаме.

Всичко, което започва, има край. И на свой ред всичко, което свършва, започва отначало на различно ниво.
Това се случва в света на физиката и химията, а също и в света на хората. Нито една от дълбоките реалности, в които сме живели, няма да изчезне. Нито едно от дълбоките чувства, които сме изпитвали, никога няма да угасне.

След загуба отсъствието и празнотата са много трудни за понасяне чувства. С времето обаче пространството, което някога е било изпълнено с любов, но след това се е опразнило, ще прерасне в цветуща градина от красиви спомени, които ще бъдат с нас и ще ни утешават винаги.

Винаги ще ни липсва този човек, но също така в тази градина ще расте дълбоко чувство на благодарност, което ще ни помогне да оценим собствения си живот още повече.
По един или друг начин тези, които са ни напуснали, също остават винаги с нас. Дори когато вече дори не мислим за тях (постоянно), това, което тяхната загуба е раздвижила в сърцата ни, ни позволява да бъдем това, което сме. Това ни помогна да израснем и ни помогна да определим кои сме.

Болката става продължителна и неустойчива, само ако не може напълно да приемем онези краища, върху които не сме имали контрол. По същия начин трябва да приемем и тези начала, които не могат да бъдат и няма да бъдат повторение на миналото.