„Вортекс” - изключително честен разказ за старостта и деменцията

Има филми, които ни променят, пречистват ни и ни напомнят откъде идваме и накъде отиваме в крайна сметка. Точно това прави „Вортекс”.

Тази лента е визуален експеримент и може би най-човешкият в историята на киното. Няма продължителни сцени на насилие. Няма мъчителни психотични епизоди. Няма и следа от кръв. Въпреки това е опустошителна.
Едва ли някой от нас, зрителите, би искал да играе главната роля в разказа на режисьора Гаспар Ное за лудостта.

”Вортекс” е далеч от филми като „Тетрадката” или „Любов”. Последният също е труден филм, но описва успокояваща връзка между възрастните хора. Докато „Вортекс” описва деменцията като суров свят, в който страдащите живеят, но който вече не им принадлежи.

В този сценарий няма оцелели. Филмът обаче не е нито песимистичен, нито цели пресъздаване на болка. Това е изобразяването на една реалност, в която никой не би искал да се озове поради изключителната й разрушителна сила. Това е филм, който не бихме препоръчали непременно, но който се надяваме всеки да види. Разказва как хората се разболяват и умират.

Филмът, който заглуши Кан
Провокативният Гаспар Ное залепи зрителите по местата им в Кан. Този провокативен аржентинец, който от десетилетия живее във Франция, ги шокира с промяната на темпото. Това е необикновен филм, който проследява болезнените последни стъпки на една възрастна двойка в апартамента им в Париж.

Всички критици бяха единодушни (нещо, което се случва рядко и е запазено за малцина богоизбрани кинаджии), че промяната на курса на Ное е изключително успешна.

Подхранван от смъртта на няколко близки приятели и скорошното преживяване на самия режисьор (мозъчен кръвоизлив през 2019 г.), лентата разказва история за безплътни страхове. Виждаме двама старци да пълзят из малък апартамент. Те са семейна двойка, изиграна от италианския режисьор Дарио Ардженто и френската актриса Франсоаз Лебрюн.

Съпругът страда от сърдечно заболяване и работи върху книга за връзката между киното и несъзнаваното, опитвайки се да се абстрахира от реалността с разкази, далеч от собствените му настоящи обстоятелства.

Жена му се казва Кики. Тя е пенсиониран психиатър, който страда от деменция, но продължава да им „изписва” рецепти, за да гарантира, че и двамата имат лекарства. Това е единственото занимание, което изглежда я забавлява. Преброяването и поръчването на хапчетата – цикъл, който се повтаря постоянно. Сякаш ръцете й искат някакъв контакт с реалността и с живота, който е имала.

Домът понякога е клетка
Двойката има син, който ги обича и им препоръчва да отидат в старчески дом, където да получат професионални грижи. Но баща му категорично отказва: ако му е останал интелект, достойнство и човечност, то е, защото все още е у дома. Неговият дом е всичко. Въпреки че е малко повече от музей на неговите вече остарели творби.

Всъщност пълната къща с книги е доста обезпокоителна за зрителя. Наистина има океан от знания, съдържащи се в книги, картини и произведения на изкуството, които контрастират с когнитивното състояние на двойката. Изключително обезсърчаващо е да се види как нищо не може да направи едно човешко същество, за да предотврати упадъка си, независимо от колко култура може да е заобиколено.

Въпреки всичко и двамата се обичат и се грижат за благополучието си. Но в напреднала възраст те са станали като двойка животни, споделящи една и съща клетка.

Преживяване на преден план
Сюжетът събужда неизбежни спомени за „Любов” на Михаел Ханеке, която спечели първа награда в Кан през 2012 г. Само дето филмът на Ное е по-мрачен и мръсен, с по-малко привързаност между главните герои. И двамата са изморени по не толкова романтичен начин.

Филмът на Ное е заснет на разделен екран, с две ръчни камери, фокусирани върху главните герои през цялото време. Виждаме техните прегърбени тела и измъчени лица на слабо осветени места и тесни стаи. Няма щастлив край за тези хора, които са направени от същото тесто като нас, зрителите.

В една сцена възрастната дама рови из нещата върху бюрото на съпруга си, само за да изхвърли последния му сценарий в кошчето. Отначало се свързваме с нея, но в крайна сметка изпитваме повече съчувствие към нейния съпруг и неговото отчаяние. Той демонстрира човешки емоции, които всички изпитваме. Прощаваме му гнева и изречените думи.

От друга страна, състоянието на възрастната жена ни притеснява. Тя ни напомня за най-лошите ни дни, когато сме тъжни и дезориентирани, може би страдащи от мигрена, загуба на памет, но такава, която е обратима и възстановима. Но с нейния шепот и влудяващия начин, по който се отнася към предметите около себе си, тя ни напомня и, че всички ние в крайна сметка ще достигнем старост и може би същата съдба.