Правя това интервю с удоволствието, с което всеки път сядам срещу млад човек като нея и бивам "застреляна" от техния точен и чувствителен начин на мислене, от тяхната свежа зрялост, от техния заряд, така сладко повдигащ идеите, таланта и хъса им в едно торнадо от надежда. Да, разговорът ми с Мирослава Мирчева ми донесе една златна торба с надежда - за децата, които идват след нас, за техния свят, за техния летеж към мечтите. Надявам се да усетите тази надежда и вие и да посетите изложбата на Мира, не защото "трябва да подкрепим българското", а защото това, което тя е заснела, наистина е добро.
А, да, Мира ни кани на изложба: "Моят проект "ВОДА" има за цел да покаже красотата на водата в различните състояния, в които тя присъства в живота ни. Това е проект, вдъхновен от живота. От малките случки. От всичко, което хората всеки ден пропускат, забързани в ежедневието си. А водата е навсякъде около нас - в реката, в морето, в канала, в небето... Наша е и отговорността да опазим природата си чиста. Умишлено не съм прикривала „следите“, които хората оставят след себе си, за да ги провокирам да помислят за околната среда и затова колко по-хубаво би било ако няма изхвърлени найлонови торбички."
Събитието е одобрено от журито на фестивала „Месец на фотографията“ и ще бъде част от осмото му издание, което ще се проведе в София. Като част от календара изложбата на Мирослава Мирчева ще бъде открита на 23 юни 2017 г. в 19 ч., в Галерия 2.0 (Gallery 2.0) в София.
Как се роди "ВОДА" и защо точно тя те вдъхнови?
- Идеята се роди в трети курс. Имахме за задача в рамките на два семестъра да подготвим проект и да направим фотографска книга. Тогава нашият художествен ръководител доц. Иглена Русева предложи на моя състудентка да направи книга за водата. Ох, как ми се прииска да беше предложила на мен! В момента, в който чух предложението, много се вдъхнових и знаех, че това е моят проект. Представих си всички снимки, които искам да направя. За мой късмет колежката ми не прояви интерес към идеята и реших аз да се заема. Започнах да снимам веднага. Исках да представя водата в колкото се може повече състояния и форми. Всичко ми се получаваше с лекота. Избрах снимките да са черно-бели и да бъдат заснети на филм.
Каза ми, че покрай този проект си научила много за себе си... 
- Да, така е. За отношението ми към живота и фотографията. Имах свободата да снимам каквото си искам и мисля, че ми се получи. Някои от фотографиите говорят сами, други са малко по-абстрактни с идеята да провокират въображението на зрителя. С много плам създавах снимките. Носех фотоапарата всеки ден, а малката тоалетна вкъщи беше превърната в тъмна стаичка, в която да зареждам касетките с филм. Всеки ден научавам нещо ново за себе си покрай този проект. Преди 2 седмици с моя приятелка пием вино на балкона и си говорим за живота и за фотографията. Говорим си и гледаме красивата Витоша, къщичките и боровете от другата страна на улицата. Казвам й, че много обичам този пейзаж и ме е яд на мен, че не умея да снимам пейзажи, за да запазя тази емоция, която ме връхлита всеки път. А тя ме застрелва с думите: „Е, ти ли не можеш? А снимките от „ВОДА“ какво са? Те са си чисти пейзажи!“ Замислих се. Пейзажи ли са снимките ми?! В моите очи съвсем не е така. Обичам класическия черно-бял репортаж и затова предприех този подход, може би като най-близък до мен. За мен репортажът се случва за части от секундата, „крадеш“ го и си тръгваш. Ако имаш две най-добри снимки, от които не можеш да избереш, най-вероятно и двете не стават. Промених се в това отношение. Станах по-търпелива. Чаках си снимките. Зимата - студ, сняг, лед, а аз съм влязла в реката да снимам водата. Много беше интересно, защото на повърхността се беше образувал един слой лед, а върху него сняг, а същевременно водата отдолу „къркори“. Седя и си мисля колко е красиво, обаче какво искам да кажа. И си чакам, и си фокусирам, но не натискам спусъка. В един момент се появиха някакви фигури. Сърдит снежен човек, а зад него човек в профил, с голям нос. Мигновено направих снимката. Казах си, че това е кадърът и продължих да си снимам други неща. После бях много нетърпелива да видя какво съм видяла всъщност... Много истории мога да разкажа за снимките, но все още се колебая дали е нужно. Някак не ми се иска да насочвам хората в дадена посока и да обяснявам кое какво е, освен ако не ме попитат.
Какви чувства оставят фотографиите ти у хората, които ги гледат?
- Миналата година Галя Вандева и Темелко Темелков ме поканиха да бъда част от „Облик“ - инициатива за продажба на фотография, отпечатана върху хартия. Много съм им благодарна. Това беше важно за мен и за проекта „ВОДА“, защото имах възможността да видя как хората възприемат снимките ми, какво харесват и какво искат да притежават. Досега минаха 5 базара и имам един куп истории. Аз си говоря с хората, провокирам ги, разпитвам ги. Всеки вижда нещо различно. Един се кефи на „паудъра“ и на следите от сноуборд, друг пък оприличава същите тези следи на пенис, много различни интерпретации съм чувала. На последния базар видях отвън една група младежи и ги питах дали искат да влязат и да разгледат, а те ми казаха, че точно са излязли. Попитах ги кой автор са си харесали най-много. Отвърнаха, че не помнят имена. Аз обаче съм много настоятелна и ги попитах тогава кои снимки са харесали. Едно момче каза, че си е харесал една снимка с капки. Засмях се и го хванах за ръката. Заведох го на моя щанд, той посочи снимката и каза, че няма пари. Аз така или иначе нямаше да ги взема, бях решила, че това дете ще си тръгне с тази снимка. Подписах я и му я подарих. Много се зарадва, а пък аз - тройно повече.
Казваш, че фотографиите ти отразят контрасти, но не само видимите, ами и тези в мисленето на хората и отношението им към живота. В заснемането на живота намираш ли път към приемането и разбирането му? 
- Опитвам се. Установих, че всички проекти, които съм реализирала, имат нещо много общо, макар да са различни. Това е отношението към проблемите, начинът на мислене и възприемане. Всеки човек ежедневно се изправя пред множество избори. Дали да стане с усмивка или да бъде намръщен, да помага или да бъде безразличен, да се вглежда в красотата или да търси негативното. Вярвам, че колкото повече си помагаме един на друг, толкова повече ще израстваме заедно. Истината за мен се крие в малки жестове. Да помогнеш на някоя баба с торбите, да й качиш куфара по стълбите, да отстъпиш място, да доплатиш тези 20 ст., които не достигат на човека преди теб на касата в магазина и още, и още... Мечтая да се занимавам с документална фотография и да правя проекти, които да имат значение и да са в полза на хората.
Фотоапаратът прави ли света по-хубав, кара ли ни да забелязваме повече малките му ценности?
- Зависи в чии ръце е. Това е въпрос, който смятам да засегна в писмената си работа, която трябва да подготвя за дипломирането си. И мога много да говоря. Така или иначе това интервю стана почти роман, ще се опитам сбито да отговоря. Фотоапаратът е просто средство, което почти всеки притежава, но не всеки осъзнава колко силно оръжие би могло да бъде. Смятам, че фотографията ни провокира да обръщаме повече внимание на красотата на живота, дава ни възможност да запечатваме спомените си, но също така може и да ни заблуди в истината. Наскоро една снимка разбуни духовете в социалните мрежи. Снимката няма никакви фотографски достойнства, но документира случка. Това, което се вижда са двама полицаи, които стоят до сергията на възрастен човек, който в този момент рови нещо в багажа си. Вълна от коментари, обиди, заплахи. „Какви са тези органи на реда, които вместо да хващат престъпници правят проблем на дядото, който е излязъл да изкара някой лев?!“ Вярвам в доброто и не допускам, че тази интерпретация на снимката е истината. Подминавам, без да оставя мнение. На следващия ден виждам публикация на момиче, което е успяло да се свърже с единия от двамата полицаи, като прилага в снимка на разговора им. Пита го какво всъщност се е случило, защото не вярва, че те са отишли да правят проблеми. Полицаят й изпраща снимка, която казва всичко. Снимка, на бурканчето мед, което си е закупил от дядото. Сега е модерно да си „буден гражданин“. Видял е нещо „нередно“, снимал го е, но не е отишъл да помогне на дядото и да се убеди какъв им е проблемът с полицаите. На всеки се случва да сбърка, но не мога да приема бездействието. Да си направиш снимката и да се възмущаваш после във Facebook. Замислете се какво щеше да говори снимката, ако беше направена 30 секунди по-късно! Ако виждаме как дядото подава пликчето с бурканче мед на полицая? Голяма е отговорността на фотографите – документалисти. И не е шега. И не бива да се неглижира.
Ти си много млад фотограф, но имаш опит в различен тип фотография, ще разкажеш ли какво си снимала досега и какво ти дават различните видове фотография? 
- Като изключим разнообразните задачи, които съм изпълнявала по време на обучението си в НАТФИЗ, нямам чак толкова богат опит, но се старая да пробвам нови неща и сама да си поставям предизвикателства. Може би най-смисленото нещо, което съм правила, е проектът „Начисто“, който реализирах миналата година. Той представя живота на наркозависимите в двете защитени жилища на фондация „Бетел България“ в с. Владимир и кв. Челопечене. Снимах в продължение на три месеца и не ми беше никак лесно. От една страна защото темата не ми е чужда, от друга защото имаше много препятствия, които трябваше да премина. Да спечеля доверието на директорите и на момчетата, да вникна в проблемите им, да снимам нещо, което е много трудно за разказване чрез изображения. Посрещахме заедно изгрева, изпращахме и залеза. Бях с тях на обектите, по който работеха, ходихме на язовир, обядвахме и вечеряхме заедно. Бях с тях и на неделните им служби. Единствено не съм оставала да пренощувам при тях. Това, че съм жена, направи снимането още по-трудно. След този проект много се замислих за смисъла на живота, за зависимостите ни към различни неща – наркотици, алкохол, цигари, храна, хора... За всичките ни предразсъдъци. За това, че си извръщаме главите, когато наоколо има зависими хора или се говори на тази тема. Много ми се иска да продължа проекта, да намеря съмишленици и да дадем гласност на темата и съпътстващите проблематики. Да се обсъдят практики, прилагани в други държави, и мерките, които се предприемат за намаляване на зависимите от наркотици. Тук системата за съжаление не работи добре.
Днес, когато „всеки е фотограф“, каква е мотивацията ти да се занимаваш с това професионално?
- Фотографията е мотивацията. Тя ме кара да се чувствам пълноценна и удовлетворена. Правя това, което обичам и се раздавам много. Хората го оценяват. В крайна сметка снимките говорят достатъчно за това колко кадърен и можещ е фотографът. Но има много талантливи любители, на които се възхищавам искрено.
Какво ти даде образованието в НАТФИЗ? Какво би казала на хората, които се колебяат дали да кандидатстват тази специалност?
- Средното ми образование беше пълен провал. Завърших специалност Моден дизайн, което съвсем не беше желанието ми, а липсата на талант за рисуване ми подейства безкрайно демотивиращо. Като прибавим и буйния ми характер, тези 5 години бяха ад за всички – за мен, за родителите ми и може би най-много за учителите ми. Правех само щуротии, не ходех на училище и в един момент всички вдигнаха ръце от мен. Най-правилното решение, което съм взимала някога, е да кандидатствам в НАТФИЗ. Влязох от втория опит, което беше първият урок. И бях страшно щастлива. Най-накрая започнах да уча това, което най-силно искам. След това имах страхотен късмет и привилегия преподавател в първи курс да ми бъде именно доц. д-р Красимир Андонов. Страхотен човек! Много мил, внимателен и спокоен. Подкрепата му през годините ми даде много. Краси, ако четеш това, Благодаря ти! В Академията се запознах и с моята най-добра приятелка – Мариана, която е страхотен човек и винаги ме е подкрепяла през годините. Искам да благодаря и на доц. Иглена Русева, която разчупи мисленето ми и ме научи на страшно много неща. Във втори курс ми постави задача да напиша монография за един малко популярен италиански фотограф, в чието творчество се влюбих веднага. Впоследствие отидох до Неапол, за да се срещна и запозная с него. Благодаря й, че ми отвори очите.
Моят съвет към всички кандидат-студенти е да следват това, което мечтаят да работят. Ако не стане от първи опит, да не се отказват. На тези, които се колебаят, ще кажа: Не се колебайте! Мечтайте, снимайте, пътувайте, обичайте. Най-ценното нещо в НАТФИЗ са нашите преподаватели. Колкото повече работиш, толкова повече ти дават.
Коментари (0)
Вашият коментар