50 нюанса по-тъмно – много шум за никакъв кеф

Признавам си, не бях чела и ред от писателската еротичност на британката Ерика Ленард.
Разбирайте Е.Л.Джеймс – псевдоавторката на поредицата „50 нюанса сиво”.
Отказвах всячески да плъзна очи и интелект върху редове на „творец”, който беше заимствал историята си от друг.
После ми хрумна, че крадецът не пада по-далеч от плагиата. Та нали и самозванката Стефани Майер беше откраднала идеята за вампирската си сага „Здрач” от нейна съквартирантка в колежа. Или поне така твърдяха злите кръвопийци.

Светът започна да жужи около мен, стенейки в тролея, в парка, в офиса. Всички пъшкаха неистово, прехласвайки се по „гениално” гениталната книга на жена, която беше заимствала и формулата за успешен творчески псевдоним от Дж. К. Роулинг. Само дето създателката на Хари Потър е талантлива, класна и е от друго литературно измерение.

Голямо крадене, голямо нещо. Нищо, което да си заслужава уважението ми като читател.

Когато преди две седмици предиграта на „50 нюанса по-тъмно” беше на път да скъса вратните ми жили от бяс, задето ме ангажираше с мераците си за боксофис успехи и с обещания за сладострастни усещания в киносалоните, в пристъп на умиление обещах да се отдам на садомазохиста у мен и да отида на кино.
Смело заявих, че ще прекрача прага на собствената си Червена стая на болката.
Речено-сторено. Закрачих с трепет и две топки сладолед към зала 3, ред 15, място – все тая.

И преди да започна да се прехласвам по любовта на Крисчън и Анастейша, искам да кажа, че отидох на кино без никакви предразсъдъци, с нищожни очаквания, с отворени сетива и подплатена с претенции, че разбирам от целулоидни произведения. Изгледала съм де що има качествен и некачествен филм от 20-те години на миналия век, та до вчера.

Вярвайте ми, бях търпелива почти два часа. Нелепият оптимист у мен очакваше неудобният камшик, който се беше наврял в задните ми части, най-накрая да си намери по-удобно място и филмът да вземе да започне.
Оковите така нескопосано извиваха ръцете ми на кинозрител, че ми идваше да ги навра в бездарното лице на Джейми Дорнан и да му кажа да се връща при манекенките. Те може и да не му придирят толкова за липсата на какъвто и да било талант. Ама ако прави любов така, както играе пред камерата, скоро може да се окаже или евнух, или ерген. А на мен да ми се наложи да си оскубя косъма на брадата, ако продължи да се вихри върху киноекраните.

Уж любовен филм, а нито химия видях между главните персонажи, нито алхимици суфльори.
За сметка на това видях обилните зърна на Дакота Джонсън и почти оглушах от възшумните й придихания.

Единствените две сцени, които размиваха усещането ми за тотална аматьорщина, бяха тези, в които доминантът и подчинената му се препираха за нещо.

Ако нищо друго не става в „50 нюанса по-тъмно”, то поне саундтракът беше доволно възбудителен с кристалния глас на Сиа, мъркането на Ники Минаж и напевите на Ник Джонас, таланта на Джон Леджънд и вечният евъргрийн на Коул Портър I've Got You Under My Skin, изпят този път от Хосе Джеймс.

Ставаха и коментарите на група младежи, които не спираха да се дивят на неепилираните ръце на Дакота.