“Нека заедно си спомним за него. Нека заедно изживеем една красива вечер. Вечер на изкуството. С откриване на изложба, разговори и много музика. Така, както той обичаше да го прави някога. Заповядайте”.
Това е поканата, която един син е написал за среща с приятели в памет на своя баща. На 7 декември Кольо Карамфилов щеше да стане на 53 години – отиде си едва на 50... За рождения му ден синът му Росен е подготвил изложба с някои от последните му работи, която ще се открие в салона в безистена на ул. “Дякон Игнатий” 19 с подкрепата на The Art Foundation. “Това са
12 офорта, направени по сонети на Шекспир
в превод на Владимир Свинтила. Ценителите ще ги видят събрани в дървена кутия – текст плюс рисунка. Последното, докоснато от ръката на баща ми. Аз вероятно ще попея. Ще поговорим. Важно е да го споменем.” Това казва момчето, което описа своята “Тайна вечеря”: “Мъж и момче. Намират се в затворена галерия. По тишината проличава, че са сами. Момчето е седнало на висок стол, а мъжът стои изправен до него. Двамата поразително си приличат. Звучи Something I can never have на Nine Inch Nails. Уредбата е усилена над допустимия максимум. Момчето изглежда бледо. Кожата му прилича на платно живопис. Мъжът пие скоч. Навярно деветия за вечерта. Това няма никакво значение. Гласът на Трент Резнър пропуква стените на помещението. Мъжът полага десницата си на рамото на момчето.
“Как си, сине?” – отронва той в ухото му.
“Липсваш ми.”
След тези думи момчето внимателно изважда метална запалка от джоба на дънките си и заема една от цигарите на мъжа. Камъчето, което би следвало да произведе искра, заяжда. Тогава мъжът взема кибрит от бара встрани и смело драсва една клечка. Пламъкът запалва цигарата. Сетне мъжът изгасва горящата клечка с уста. Момчето гледа с възхищение.
“Как го правиш?” – пита то.
“Много е лесно” – отвръща мъжът и повтаря действието.
“Не боли ли?”
“Смелостта боли, ангел мой.”
Пауза. Дим.
“Кога ще се върнеш?”
Пръстите на мъжа шумно изпукват. Тогава той опира чело о челото на своето отражение. Известно време запазва мълчание, след което изрича:
“Аз никога не съм си тръгвал.”
Тази реплика осмисля остатъка от историята.
Росен много отдавна е приел съдбата си – церебрална парализа.
“Това дори не може да се нарече приемане. Аз съм се смирил. Появил съм се така поради създателя, не поради диагнози, епикризи или нещо друго.” Намира думи, намира смелост да каже в стихотворението: “Трябваше да се родя през февруари”:
Осъзнах, че съм парализиран
преди около 240 месеца.
Това
никога не ме е убивало то е
само една част от мен за която зная
че нищо не зная и така през един
юнски ден аз проходих без да мисля
направих го и се радвах като дете
макар че съм прекалено виновен
за да бъда дете ако знаете колко
много радостен бях под мен имаше
вода
много вода имаше
за момент тежестта беше
мъртва,
а аз бях ходещ човек после
всичко стана както преди
Но предпочитам
да гледам на нещата
от по-добрия ъгъл.
Иначе ще се срина...
Но няма...
Росен Карамфилов е роден на 20.11.1992 г. в София в семейството на художниците Кольо Карамфилов и Ина Дамянова. Израства и с актрисата Лиза Шопова, с която баща му споделя живота си. Средното си образование завършва във Втора немска гимназия. В продължение на една година живее във Виена, където учи сравнително литературознание, но впоследствие разбира, че това не е неговият въздух за дишане, и се връща в България. Студент е в ПУ “Паисий Хилендарски”, специалност “Приложна лингвистика”, с два чужди езика – английски и немски. Автор е на стихосбирките “Орелът и детето” (2011) и “Стерео тишина” (2013). Росен е най-младият поет, включен в американската антология на българската поезия The sеason of delicate hunger (Accents Publishing, САЩ)
През 2014 г. печели наградите “Рашко Сугарев” и “Добромир Тонев”. “Колене” е дебютният му роман, посветен на неговия баща – Кольо Карамфилов. Сега очакваме новата му стихосбирка. Наскоро той направи изложба с 12 свои стихотворения, илюстрирани от Борис Валентинов. “Тя проговори” е едно от тях. Публикува се за първи път.
Тя проговори
Липсват ми очите му –
тези две езера без бряг
съзрях за кратко,
преди да издигнем пак
стените помежду ни.
И не желая нищо,
освен да се огледам
вдън техните дъна
и да се уверя сама,
че съм все още вътре.
Той е едно момче, което пита:
защо
хората
са
толкова
втренчени
в
неяснотата,
татко...
Лаконичен е за себе си: “Добре съм! Окей! Пиша си нещата.
Пише стихове, които се оказват пророчески и се сбъдват, но е реалист на хартията. Не се изкушава да си напише сам едно щастливо стихотворение - видение, с “цветя и рози”. Защо ли? Убеден е, че ние сме само сценаристи на режисираните от Бога филми. А в Бог го е научил да вярва баща му, за когото Рождество Христово бил най-големият празник. “Пак той ме научи, че не бива да бързам никога”, казва Росен. За него писането е “щастливо избавление”, защото хартията попива мъката, спомена, но го и прави по-поносим, прави го споделен. Негова приятелка казва: “Росен е
душа, която
няма тяло”
Когато издава стихосбирката си “Стерео тишина” , предупреждава: “Казвам се Росен. На 20 години и осем месеца. Харесвам числото 8. Осем – като безкрайността. Лекарите твърдят, че имам детска церебрална парализа. Зная, звучи страшно, звучи дори ужасно. Сигурно много от четящите ме сега ще оставят тази книга настрана и няма да дръзнат да я фиксират с поглед до следващото годишно време. За онези от вас, които притежават необходимата доза смелост да ме прочетат, ще разкажа...”
Има какво да разкаже: “Запалихме свещи и замълчахме, изпаднали в нирвана. За миг закопнях това да е някаква лоша шега и Кольо да ни изненада в гръб ухилен. Уви, Създателят имаше други планове. Той го беше прибрал сред висините, за да прави портрети на небесните самодиви и да скицира сребърните ангели, облегнат на някой валящ облак...
Аз бях забил поглед в некролога на баща ми. Най-отгоре бе написано:
КОЛЬО КАРАМФИЛОВ
“Получиха ми се нещата”
Колко точно се беше изразил, егати. Нещата действително му се бяха получили. Как иначе щеше да си тръгне? Щеше ли да отлети, без да е уверен в продължението? Съмнявам се. Той бе сред малцината артисти, за които настоящето не съществуваше, миналото съществуваше само като настоящ спомен, а бъдещето – като настояща надежда...
Когато носиш мъдростта у себе си, пътят се изминава значително по-леко, размишлявах, гледайки надписа К. К., построен с камъчета върху кървавокафеникавата пръст. Знаех добре кой го е направил, но ще запазя името му в тайна. Защото любовта съвсем не е за всеки.
Коментари (0)
Вашият коментар