Имаме пълното право да променяме традициите

Какво свързва великденските яйца с изпращането на картичка по случай рожден ден (което днес можем да направим дори по интернет)? Връзката е, че и двата жеста са традиционни. Традицията е набор от идеи, обичаи, навици, умения и практики, предавани от поколение на поколение, които изпълняват ролята на регулатор на обществените отношения.

Думата води произхода си от латинското tradere, което означава „предавам”. Първоначално се е използвала в буквалното й значение, обозначавщо материално действие – когато връчвали някой предмет и даже когато родителите давали дъщеря си на жениха й. Обаче предполагаемият предмет можело да бъде и предаваните умения или навици – те също се наричали traditio. Така през вековете постепенно се очертава едно основно качество на традицията: нещо, което не е създадено от човека, не е продукт на собственото му творческо въображение, тоест, не му принадлежи лично. Тази основна характеристика обаче често остава на втори план. За днешните хора традицията се свързва предимно с нещо, принадлежащо към миналото, изгубило актуалността си. Противопоставя се на обновлението и прогреса, символизира стабилността, близка до застоя, асоциира се със стереотипите, които ни избавят от необходимостта да мислим и да вземаме самостоятелни решения.

Мъдрост и авторитет или опиум за народа

До края на XVIII в. традицията е авторитет, който буди уважение и страхопочитание. Тя се мисли като основният стълб на обществото, осигуряващ функционирането му чрез набор от норми, символи и забрани. С епохата на Просвещението обаче това изначално значение на традицията, което включвало в себе си аспект на уважение към предаденото наследство, постепенно угасва. На почит идва не почитта към наследената мъдрост, а авторитетът на индивидуалния критически разум. Традицията се свързва най-вече с Църквата и с нейните ограничаващи канони и догми. По време на Просвещението понятието се оказва в епицентъра на дискусия, свързана с еманципацията на средната класа. Основната идея е, че за да освободи разума си, човек трябва да разкъса оковите на традицията. Тази реакция на тотално отхвърляне обаче е последвана от нов етап – възторжената й възхвала в епохата на Романтизма. Така в самото начало на XIX в. в Европа се оформя двойнствено отношение към традицията, включващо и разбиране на нейната универсална историческа роля (наричат я главна движеща сила на историята), и заклеймяването й като вредна за индивидуалната инициатива и критическото мислене („опиум за народа”).

Началото на XX в. е време на тотална политизация на живота. Многобройните политически и социални движения, появили се през този период, се базират на отрицание на наличните традиции. В същото време развитието на технологиите и на средствата за масова комуникация позволява в публичното пространство да циркулират идеи от различни епохи. Според някои културни историци урбанизацията и индустриализацията от края на XIX и началото на XX в. изтръгва човека от уюта на затворените традиционни общности, за да го захвърли в анонимния, отчужден свят на големия град. Затова след опиянението от прогреса идва носталгията по традициите и модата да се пазят и възпроизвеждат.

Традицията позволява да си говорим чрез символи
Културата не би могла да съществува без традицията – тоест, без начините да се предава от поколение на поколение. Една от най-разпространените форми на традицията са ритуалите.
Ритуалът е поведение, което по същността си е символично или знаково и няма утилитарен практически характер.

Антроположката Мери Дъглас определя ритуалите като действия, служещи за израз на вярата или принадлежността към определена символна система. Извън ритуала не съществува нито магическото действие, нито религиозният култ. Неговата свещена цел е постоянното възпроизвеждане, своеобразното духовно възстановяване на важни събития, свързани с миналото на народа или подчертаващи единството му. По силата на своя символен характер ритуалът играе ролята на механизъм за регулация на връзките между хората: помага на членовете на общността за усвояване на ценностите и нормите, дава им съзнание за сплотеност и солидарност, а следователно – и за защитеност; помага за снемане на напрежението; дава усещане за подкрепа в моменти на криза. Постепенно ритуалите придобиват характер на систематично следване на традиционни правила, които означават принадлежност към даден народ, държава, религия.

За разлика от ритуала обичаят има не само религиозно-магически, но и практически корени. Обичаят е стереотипизиран начин на поведение, който е привичен за членовете на определена група или общество. Става дума за части от бита, загубили своето първично значение, но съхранили функцията си да обединяват хората. Обичаите са за религиозни и морални норми, въплътени във всекидневния ни живот.

Можем да си изберем традиции, но и да ги променим

Всяка традиция в определен смисъл е и метаморфоза – тъй като тя е част от съвместния човешки опит. Когато се променят хората, променя се и традицията. Вярата, че наследството може да се съхрани непокътнато, е илюзорна. Защото част от устойчивостта на традициите е способността им да се модифицират според епохата и социално-историческите условия. Но докато преди процесът на промяна е бил бавен, днес се случва в живота на едно поколение. Освен това спазването на традициите предполага избор и дори творчество. Няма само едно „минало”, а различни, даже конфликтни версии на историята. Спазването на обичаите и ритуалите не означава само пасивно приемане на нещо, вече установено. Съществува и активен начин да се възпроизвежда традицията. Тя не лежи опакована в шкафа и не чака да дойде празник, за да бъде следвана.
Традицията по-скоро се избира и дори приспособява в съответствие с историческата ситуация, с времето, с личния ни стил на живот. Още Хусерл е разграничил два типа традиция: пасивна и активна. Пасивната е набор от правила, чрез които човек живее „като другите”, така, както е прието в групата. Но има още един подход – можем да я анализираме, да я пре-създаваме, да я напълним с ново съдържание. От нас зависи по кой път ще поемем.