Ако ревността води до разширено самоубийство, обикновено се търси психичен проблем, казва д-р Анелия Тренчева.
Тя завършва Медицинския университет във Варна и до 1999 г. работи като педиатър в Разград. За 13-те години, в които лекува деца, се затвърждава убеждението й, че обикновено те плащат сметката за явни или неосъзнати проблеми между родителите. Това я мотивира за задълбочаване в психологическите аспекти на отношенията в семейството. През 2003 г. след изпит пред английска комисия получава втората си магистърска специалност "Фамилна и брачна терапия". Оттогава консултира двойки, осъзнали, че връзката им е стигнала до задънена улица.
Лекарката има опит и в хипотерапията - лечебен метод за подпомагане чрез езда на адаптацията основно на деца с физически и умствени затруднения. Разказва, че винаги е обичала конете, но едва наскоро разбрала, че това има връзка с родовата памет. Преди година на погребението на последния брат на баща й научава драматична история за предците си. Родът живеел във Врана, Македония. Семейството на прапрапрадядото имало трима синове и дъщеря. Момичето било много красиво и турци му хвърлили око. Искали да го крадат и то се самоубива. Братята не могат да понесат смъртта на сестра си и да останат да живеят на същото място постарому. Решават де се махнат. Палят целия имот, качват се на седлата с думите, че ще яздят, докато конете им спрат, и там ще останат. Стигат под връх Руен и там остават. А емоцията от тази родова история се предава трансгенерационно от поколение на поколение и поражда у наследниците необяснимата на пръв поглед привързаност към конете - има 12.
Противно на масовата представа за семейния психотерапевт като детектив, врачка и звероукротител, д-р Тренчева не е нито едно от трите. Полу на шега казва, че в практиката си не вижда деца, но продължава да работи педиатрия. Защото с намесата си предотвратява неизбежното прехвърляне на междуличностните проблеми на родителите върху децата им. Казано по-буквално, психотерапевтът д-р Тренчева води партньорите в желанието им да преодолеят конфликтите, отчуждението, изневярата, ревността.
Много зависи от пола. В мъжките общества конкуренцията кой да си остави гените
е много голяма, въпреки че това обикновено не се осъзнава като мотив. При жените не е така - нямаш конкуренция, можеш ли да раждаш, предаваш гените си в детето, а това в някакъв смисъл означава и във вечността. Колко деца можеш да родиш? Две, три, в определени групи до десет, двадесет най-много, и то в рамките на определена възраст. Това е нищо в сравнение с потенциала на милионите сперматозоиди на мъжа. Далече съм от мисълта, че в похожденията на мъжете стои точно инстинктът да подсигурят бъдеще за гените си, но като цяло запазват твърде дълго интереса си за нови сексуални обекти. Влияе и базовият стереотип за мъжко поведение у нас - не е прието мъжете да плачат, да тъгуват за майките си и да не ревнуват. Мъжете ревнуват съпругите си, но обикновено не го казват гласно.
Като правило мъжът проектира, прехвърля чувство за ревност в съпругата и тя започва да следи обажданията и есемесите му, да го шпионира във фейсбук. Жените много по-рядко изневеряват, трябва да са много разочаровани, за да започнат паралелна връзка. Без изключение те разказват, че им е натоварващо и сложно да имат и мъж, и любовник. За мъжете не е така.
Познавам драстични случаи в практиката си. Като мъж над 40 г. с 10 г. по-млада съпруга и с 6 любовници едновременно на възраст от 28 до 65 г. Съпругата му някак си влиза в пощата му и остава шокирана. До 3 от жените той дори пращал еднакви имейли. В търсенето на развръзка съпругата праща на всяка любовница писмата до другите.
И?
Най-младата къса връзката, докато 60-годишната реагира с предупредително писмо "Внимавай, твоята ти е хакнала пощата!". Друг мъж на същата възраст дойде на консултация с ясна цел да не изпадне в ролята на баща си, който по комунистическо време в съответствие с онези морални догми се женил при всяка своя
извънбрачна връзка. Шест пъти! Синът искаше съвет как по най-внимателен начин да каже на 25-годишната си любовница: съжалявам, грешка, искам да остана със старата си жена и двете деца.
Това са направо весели истории в сравнение с пловдивската трагедия отпреди дни. Първите подозрения бяха, че мъжът е убил детето и жена си и после се е застрелял. Версия А: от ревност, версия Б: защото не понася мисълта за развод. Има ли обяснение?
Допускам, че някъде дълбоко е закодиран психичен проблем. Към така наречените разширени самоубийства, при които един човек взема със себе си в смъртта и свои близки, са склонни хора с психични проблеми, които до този момент може и да са оставали скрити за външни хора. Дори да е реакция от натрупано напрежение или състояние на афект, разширеното самоубийство никога не се случва просто така. С внимателно проучване обикновено се открива, че назад във времето има случаи на странни смърти в рода. Всяка криза в отношенията намира своя изход, вид разрешение е дори раздялата. До нея най-често стигат двойки, които никога не се карат и затова ги мислят за идеални семейства.
Как обяснявате този парадокс?
Няма противоречие, логично е. Дори и при пълна хармония на характерите има постъпки и ситуации, които пораждат раздразнение у другия. Малката "здравословна" разправия не е проблем, тя обикновено завършва със сдобряване и сближаване. Проблем е, когато истинските чувства се премълчават с мотив да не обидиш партньора си или да си толерантен, ако естествените реакции се удържат и не се стига до разговор за тях. Постепенно двамата се отдалечават. Има скрита, подпрагова тревожност, а тя не се освобождава. Трупа се на камара и една сутрин без никаква външна причина, като гръм от ясно небе за околните, казват - край. И се разделят. Обикновено около 15-ата година.
Защо точно тогава?
Най-вероятно защото децата вече са поотгледани и задръжките на родителите да проявят егоизъм отпадат. Другата хипотеза е, че по това време първият син възмъжава, и особено когато майката е по-сексапилна, бащите по един неосъзнат начин може да се чувстват конкурирани. Имала съм и такива случаи.
Конфликтите между родителите свързани ли са с прояви на домашно насилие у нас?
Аз в практиката си не помня да е идвала бита жена за терапия, но има бити мъже. На жената й идва много, афектира се, грабва нещо и започва да бие, а мъжът стои.
Като в карикатурите - жена налага мъжа си с тигана?
Да, говорим за истински бой. Толкова истински, че една от жените си беше пукнала кост на дланта, докато удряла. Друга ходи дълго време в гипс - беше си счупила крак, ритайки съпруга си. Имаше и жена, блъскала главата на мъжа си в стената. Особеното при тази форма на агресия е, че когато жената иззема ролята на насилника, която по принцип в обществените представи е запазена за мъжа, тя развива чувството за вина и го преживява много мъчително. Съжалява, страда - буквално се чувства по-зле, отколкото ако тя е жертвата. При терапията стремежът е да се помогне на тези хора, та по време на цикъла с насилие емоцията да се преработи с една хубава кавга и да се успокоят. След това не можеш да ги познаеш - те са по-свързани от всякога, обичат се като в меден месец.
Общоприето е мнението, че интелигентните не се карат. Има ли връзка между социалното положение и начина на разрешаване на конфликтите?
Интелект и емоция са принципно различни неща. Големият проблем на високообразованата част от обществото е интелектуализацията на емоцията - говорят за чувства, без да ги преживяват. Твърде много теоретизират и малко преживяват.
Защо?
Заради стереотипа за описване на емоцията като слабост. Внушението, че емоционалните решения не са правилни. Не са заклеймени непременно като неприемливи, но се внушава, че не помагат за успеха. Какво е човек без емоция? Робот.
Какъв е профилът на човека, който търси семейния терапевт?
Всяка двойка е различна, както е индивидуален начинът, по който се справят със стреса от натрупаната тревожност и напрежение помежду си. Най-лесно може да се намери пресечна точка в професиите - голямата част от хората, които идват за консултация, са лекари. Доста са и адвокатите.
Хора с близък темперамент ли търсят помощта ви?
Като цяло невротиците - около 60% от населението, може да имат нужда от психотерапия.
Само 60 процента невротици? Мнозина бихме опонирали, че днес всички сме такива.
Около 20% са хората, които са в различна степен психически нестабилни. Останалите 20% може да се нарекат здрави. Но само към 5% от здравите са напълно устойчиви на стрес - в тази група излизат лидерите, които успяват да се справят и с най-екстремни ситуации. Във време на кризи наистина се създава усещане, че всички са невротици заради масовата несигурност. Реално процентът на истинските невротици е в споменатите граници, но и това не е малко. Психотерапевтът може да помогне да си върнат равновесието и да не се стигне до излизане от релси, до убийствена агресия, до насилие.
Любомира Николаева
Коментари (0)
Вашият коментар