Явор Гърдев отвори Театър „Азарян“ със забележителна „Чайка"

Явор Гърдев откри новото пространство за театър в НДК, носещо името „Азарян“. След иконата „Хамлет“ в Народния театър той пуска на сцената друга икона, привлекателна цел на световната режисура – „Чайка“ на Чехов. И си взема елитни актьори – та кой ще му откаже, дори да има други обещания и ангажименти. Премиерата бе в понеделник, 26 октомври.

Както винаги в работата си с класиката, Явор не реставрира прочутия текст, за да запознае, ако има, девствената публика относно Чехов. Постановката му крещи в синхрон с днешната българска реалност – истерична, с липса на взаимно разбиране и опрощение между персонажите, с агресивен егоизъм, често маскиран под мили думи и жестове, с враждебност, която изгонва смеха и чувството за хумор, с липса на свята жертвеност и самовъзпитание

Персонажите не са извън традиционния прочит на „Чайка“, но отношенията между тях ги променят в нова светлина. За това помага сценографията на Никола Тороманов, който след „Процесът против богомилите“ в Народния театър отново изумява зрителите и експертите.
Цялата сценична площ е превърната в градина, разграфена симетрично по френски образец. В дъното се издига фасадата на имението на Аркадина и Сорин и също като в романтичните британски филми с Кийра Найтли в някои от многобройните стаи живеят техните обитатели. Аркадина и Тригорин се появяват в ложа, превърната в част от градината. Сорин прави същото в друга ложа-градина. Тази разхвърленост на действието напомня филмов монтаж и няма да сбъркаме, ако си помислим, че след приключенията си в киното, Явор Гърдев отлично се възползва от наученото. Непрестанното раздалечаване на персонажите един от друг, движението им по пътеките между храстите и по стълбите нагоре-надолу насищат атмосферата с тревожност, нервност, алиенация. Тази „Чайка“ е плод, но и предупреждение за разпадането на българското общество. За мнозина, а също и за спектакъла „Чайка“ на Явор Гърдев, това е фатален, необратим процес.

Само суперлативи заслужават актьорите. Аркадина на Снежина Петрова няма милост, сякаш демонстрира похватите на пътя си към висшето общество. Сорин на Михаил Мутафов е демодираният местен чифликчия, едва дишащ на прага на смъртта, където ще отнесе тайната на чувствата си към Заречная.

Голяма роля прави Ованес Торосян – вечно в движение, самонадъхващ се в пламъци и също така лесно резигниращ, той прилича на Байронов герой, захвърлен в еснафския свят на Балзак. Захари Бахаров прави Тригорин типичен член на писателския съюз – егоист и самовлюбен книжен посредственик, незрящ за реалните чувства около него. Николай Урумов е управителят Шамраев, който може и да е ограничен, събуждащ присмех, но в това обкръжение и в тази къща се изпълва с достолепие и важност. Светлана Янчева е жена му Полина, несбъдната идеалистка, паднала до нивото на провинциална домакиня. Владо Пенев е лекарят Дорн, уплашен от професията си, внимателно отбягващ усложнения и задълбочавания. Интересна е Лилия Гелева като Маша – без драматизъм и самоубийствен патос, каквито често виждаме в тази нещастна жена по сцените, тя изглежда същество, дошло за малко от небитието и готово да се запъти обратно натам.

Нина Заречная, ролята на мечтите на младите актриси, се изпълнява от Елена Телбис. Повече разумна, отколкото вдъхновена, тя сякаш още преди театралното време се договаря с хората, които са нужни на пътя й. Една Аркадина в млад вариант.