Синдромът на Белия рицар - любов или чист егоизъм?

Преди няколко години непрекъснато повтарях на един приятел, че е изместил лирическия герой на Селинджър от романа „Спасителят в ръжта”. Това ми твърдение жестоко го изнервяше, защото смяташе, че се гавря с него и беше прав. Впуснал се беше човечецът безразсъдно и мазохистично във връзка, която повече го изсмукваше, отколкото го зареждаше с енергията на любовта, достатъчна да захрани осиротялото му сърце. Самоотвержено беше хукнал да спасява пропаднала девица в беда. Излъскал беше доспехите, вчесал беше коня, взел беше аптечката и се беше отправил на дълго лечебно пътешествие. То трябваше да излекува симптомите на уязвимост и ниско самочувствие, криещи се доста плахо зад уж излъсканото лустро на девойката. И така моят приятел неусетно се беше разболял от Синдрома на белия рицар.

Симптоми

От синдрома се заразяват и мъже и жени. Те започват романтична връзка с някого, който е наранен и уязвим, надявайки се, че чрез любовта си ще променят поведението или живота му. Повечето от тях наистина смятат, че това е пълно отдаване и въобще не граничи с егоизъм, но това е тоталната заблуда. Белите рицари имат нужда от зависимостта на партньорите си, защото така се чувстват важни и значими.

Единствената мисия на белия рицар е да спаси другия. Той се посвещава напълно в услуга на това да поправи грешките и паденията на партньора си. В услуга на това да го напътства, когато е провесил нос, да му помогне да запълни финансовите низини, да оправя бакиите му в офиса и прочие.

Аристократът с броня стига до крайности да се тревожи за любимия си през цялото време. Все едно е току-що проходило дете, което смело се опитва да пресече пешеходната пътека на оживено кръстовище. Спасителят в доспехи често е ненужно емпатичен и се опитва да управлява потребностите на партньора си, без дори да го попита наистина от какво има нужда. Белият рицар активно търси партньори, които имат проблеми. Още от първата целувка се опитва да направи себе си незаменим и всячески се опитва да спечели възхищението на „мишената” си.

Неприятностите в рая обаче започват да пъплят, когато уязвимият любим си стъпи на краката. Момчето или момичето с лъскавата ризница започва да се чувства излишно и нищо не е в състояние да го спре да подложи крак на прясно намерилата хъс за живот половинка. По този начин рицарят отново ще надене доспехите, но този път няма да са бели, а черни. Не го бъркайте обаче с всеотдайния Батман!

Връзки като тази не са нищо друго освен неработещи. Несъзнателно търсещото възхищение, постоянното одобрение и любов в замяна на грижата на спасителя всъщност е доброволно затворничество на белите рицари в собствената им броня.

Това някак доста ми прилича на мъдростта от българската приказка „Болен здрав носи”.