Филми само за смели в чувствата си жени

Мъжете често се изказват неподготвени, етикирайки дадено занимание като „женска работа”. Все едно някога са били жени, та да знаят за какво иде реч!

Но пък трябва да се съглася, че съществуват шедьоврите, наречени „женски филми”. Плътни, уязвими, откровени до истерия, смели до лудост. Чувствителни в смеха си и иронични в тъгата си. Филми, които без много уговорки и ухажване попадат директно в подкожието ни. Филми, които отбраняваме яростно от посегателството на присмехулните погледи и подмятанията за „лигавост” на половинките си.

Филми, които биха видели сметката и на неособено добре прикритата емоционалност на господата. Филми, които хващат едновременно за гушата и заразяват духа.

Блу Валънтайн

За феновете на Райън Гослинг едва ли този филм е непознат. Но за тези, които са подминали този сладко-горчив реквием за любовта, позволете ми да ви представя историята на женена двойка, чиято емоционална деволюция ще ви свари неподготвени. „Блу Валънтайн” притежава рядка интимна наситеност, която те ръга под лъжичката. Няма начин да сте подготвени за финалните кадри, неизбежни в най-суровия им вид. Увехнала снимка на разпаднал се брак. Аутопсия на мъртва любов, контрастираща с шеметния меден месец, прелял се в тъжната развръзка на неработещите вече чувства. Този филм е толкова близо до съвършенство, че чак боли.

Блясъкът на чистия ум

Искало ви се е от време на време да изтриете спомена за някого, който още гнети поробителски сърцето и ума ви? Е, същото нетърпение изпитва и героят на Джим Кери, опитвайки се да зачеркне любовта си към героинята на Кейт Уинслет в „Блясъкът на чистия ум”. Представете си свят, в който объркващата красота и изначалния ужас са затворени в размътената ви глава. Представете си алегорията на амнезия, която предпазва нараненото ви, но все още пълно с надежда сърце. „Блясъкът на чистия ум” е искрен и сърцеразбиващ портрет на любовта, представил чудесно вътрешното желание да се предпазим от болката вляво. Той е от онези филми, които стават все по-добри и по-добри при всяко следващо гледане и при всеки друг размисъл след финалните надписи. Нито прекалено романтична, нито прекалено цинична, историята, брилянтно написана от Чарли Кауфман и дръзко режисирана от Майкъл Гондри, е чиста и блестяща хармония между замърсения разум и чистите чувства.

В настроение за любов

Мъж и жена се преместват в два съседни апартамента. Постепенно се сближават, подозирайки, че съпрузите им имат извънбрачна връзка. Скука, скука, скука! Може би, но не и в ръцете на най-романтичния режисьор на Хонконг. Уон Кар-Вай ни задавя с пулса, който лъха от всяка сцена на „В настроение за любов”. Противоречието между ограничението на нравите и емоционалната невъздържаност е пътят към безизходицата в този разкошен, поръсен с чувственост филм. Ефирен, мимолетен, събуждащ позадрямала истина – всичко това е великолепният „В настроение за любов”. Пълнотата на лентата оставя следи от прогаряния в сърцето. Внимавайте обаче. Тази лента трябва да се гледа само в мигове на пълно щастие! Защото колкото и красив да изглежда, този филм е пълен с преходни моменти, пропуснати възможности и предоволно количество мрак. Филм, който пропуска в порите ни чувството за самотата.

Детски игри

„Обичай ме, ако ти стиска” би могло да бъде лозунг на доста любови, дръзнали да участват в играта на предизвикателства, организирана от живота. „Детски игри” е френското участие в нея. Филмът на Ян Самюъл е далече от лъжицата, която става за всяка уста. Но ако сте смелчага, който приема хвърлената ръкавица, със сигурност ще имате доста за предъвкване. Има някакво престъпно обаяние да наблюдаваш двама души, чието прекрачване на границите никога не е прекалено. Добре, че го има чувството за залепнал балон от дъвка върху лицето, иначе тази лента щеше да ни задуши с циничната и очевидната жестока перспектива, властваща в отношенията. Марион Котияр и Гийом Кане са безстрашни като приятелите от детство, които дръзват да се влюбят на инат. „Детски игри” притежава почти същите трикове, приложени в „Невероятната съдба на Амели Пулен”, но тук нещата са с една идея по-груби по краищата. Едновременно забавен и на моменти плашещ, този филм е като упражнение по любовна естетика.

Съзряване

Историята на 16-годишна тийнейджърка, която живее в предградията на Лондон през 60-те години, на първо четене не звучи кой знае колко кинематографично привлекателно. А това, че животът й се променя в момента, в който в него нахлува плейбой, двойно по-възрастен от нея, направо звучи като клише. Докато гледате „Съзряване”, може и от време на време да ви минава арогантната мисъл, че знаете накъде върви филмът, но възторгът и тъгата ще останат да тормозят сетивата ви и след края му. Ако си позволите да прекарате 100 минути в присъствието на Кери Мълиган, номинирана за тази роля, на финала ще се окажете по-близо до смирението и не толкова далече от мъдростта. „Съзряване” най-накрая ни кара да осъзнаем, че сърцето не е задача по математика, за да може да бъде разгадано.