Историята зад "Одата на радостта" на Бетовен

Когато Бетовен прави премиерата на Симфония No. 9, която включва и емблематичната "Ода на радостта", датата е 7 май 1824 г., а той вече е тотално глух.

Макар да са изминали почти два века от написването на това произведение, „Одата на радостта“ на Бетовен остава символ на надежда, мир и общение. Това е майсторски музикален празник, който кара всеки, който го слуша, да се почувства почти моментално пропит с порой от положителни емоции.
Всъщност животът винаги изглежда красив, когато звучи тази творба.

Въпреки това за нейния създател това е по-скоро ода на яростта и изкуплението. Във време, когато звуците вече не съществуват за него и той се чувства опустошен от най-лошото възможно проклятие за един музикант, композирането на този химн е ода на усилията и артистичното оцеляване. Макар и напълно глух, той успява да композира великолепна творба. В деня на премиерата обаче той дори не подозира колко въодушевена ще бъде публиката и изобщо не е очаквал приливната вълна от аплодисменти, които дори не може да чуе.

„Ода на радостта“ е стихотворение, написано от Фридрих Шилер през 1785 г., чието оригинално заглавие е An die Freude („На радостта“ на немски) и върху което Бетовен основава своята творба.

„Одата на радостта“ става химн на Съвета на Европа през 1972 г. През 1985 г. става официален химн на Европейската общност и на нейния наследник Европейския съюз.

Как е замислена „Одата на радостта”
Когато е още тийнейджър, Лудвиг ван Бетовен попада под магията на трансцеденталния идеализъм и основите на Просвещението. Било съвсем обичайно да го виждат на лекциите, които Имануел Кант изнасял в университета в Бон. В това учебно заведение той открива нещо, което веднага резонира с него: поезията на Фридрих Шилер.

Бетовен е малко над 15-годишен, когато е пленен от „Ода на радостта“ - стихотворение, което представя същността на движението на Просвещението. Шилер иска да подчертае ценности като свобода, справедливост и човешко щастие. Той смятал, че благосъстоянието и щастието на гражданите трябва да бъдат в центъра на политиката и само тогава мирът и социалната хармония ще бъдат възможни.

Според неговия автор това стихотворение е целувка за всички. Бетовен искал да бъде устните, които ще дадат глас на това произведение, музиката, която ще предаде универсално тези благородни цели.

„Радост - ти дете на Рая,
ти, божествен ясен плам!
Ний пристъпваме в омая,
о, богиньо, в твоя храм.
Твоя светъл чар споява
туй, що светски нрав дели,
братя всички люде стават,
щом с крила повееш ти.
Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог - там Бог е буден:
Кой чела ви свежда, люде?
Чувате ли божи зов?
Там над звездния покров,
Над звездите, Бог е буден!
Който е честит да има
благ приятел в тежък час,
кой владей жена любима,
с нас да пей - да пее с нас
тоз, що „своя“ назовал би
тук една душа макар!
Който - не: със тихи жалби
да напусне тоз олтар!
Гръд природата разтваря,
радост всичко живо пий -
тичат зли, добри, в превара,
в розовите ѝ следи.
Тя за нас целувки има,
благ другар и гроздов сок,
сласт - за червея незрими,
а за ангелите - Бог.
Бодро, както в небесата,
се понася звездний рой,
както млад юнак - във бой,
в своя път летете, братя!
а за ангелите - Бог.
Бодро, както в небесата,
се понася звездний рой,
както млад юнак - във бой,
в своя път летете, братя!
Прегърнете днес, о люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог - там Бог е буден:
Кой чела ви свежда, люде?
Чувате ли божи зов?
Там над звездния покров,
Над звездите, Бог е буден!”

Когато падна мрак над Европа и Бетовен
Мечтата на Просвещението и нейното обещание за щастие остават малко повече от мираж. Няколко десетилетия по-късно Франция изпада в Царството на терора и повече от десетхиляди глави се търкалят по улиците й.
Фридрих Шилер умира, смятайки своята „Ода на радостта“ за абсолютен провал, за нещо, от което се срамува, предвид обстоятелствата.

Идеалистичната му фантазия се сблъсква със суровата реалност. Дори изкуството, писането и поезията нямали силата да преобразят умовете на хората, винаги толкова жадни за насилие. Революционните времена, които преживявала Европа, били толкова мрачни, че дори музиката на младия Бетовен престанала да бъде свежа и лека и придобила по-бурни акорди.

Той е малко над 30-годишен, когато написва „Заветът от Хайлигенщат”, в който обяснява отчаянието си на братята си. Той оглушава рано - нещо толкова немислимо и сърцераздирателно за един музикант, че дори се замислял да посегне на живота си.

Бетовен винаги е смятал, че трябва да донесе нещо революционно и уникално в света на музиката. От момента, в който се оказва изправен пред прогресивна и непоправима загуба на слуха, той се заема обсесивно и трескаво към композирането. „Ода на радостта“ на Шилер отново отеква в съзнанието му.

Симфония No. 9 е и последната завършена симфония на Бетовен и е напълно различна от осемте, които я предхождат.

“Ода на радостта” и желанието на Бетовен да просвети човечеството
По времето, когато Бетовен написва „Ода на радостта“, той вече е загубил слуха си и е преживял изолация, болест, разбито сърце от множество изгубени любови, депресия и мисли за самоубийство. Неговата мания да създаде музикално произведение от поемата на Шилер стават негова опора. Тази, която му позволява да излезе от мрака.

Бетовен се надява, че неговата „Ода на радостта“ ще просвети човечеството и ще съживи ценностите на надеждата, свободата и мира сред всички народи. Неговата музика трябвало да звучи така, че да достигне до небесата и сърцата на всички хора.

Говори се, че погълнат от пренасянето на музикалния живот на поемата на Шилер 27 години след като е попаднал под нейното заклинание, Бетовен изгубил представа за времето. Започнал да се разхожда полугол, вглъбен в мислите си. Дори властите го прибрали в ареста, тъй като го сметнали за луд скитник.

Кметът бил този, който поправил тази несправедливост, като го извадил от зандана и го закарал отново у дома му със собствения си файтон. Пристигайки вкъщи, умът на Бетховен кипял от идеи. Вдъхновението му било толкова ненаситно, електрическо и нажежено, че той успява да завърши творбата.

От собствената си тъмнина той осветява и до ден днешен света с надежда с незабравимата и неповторимата си „Ода на радостта“.